Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Старият Ладас го изгледа, задавяше се от злоба, но не каза нищо.

Чорбаджи Патриархеас прихна да се смее, като видя тясната, изгладняла мутра на стария вариклечко и дрипавите му провиснали потури.

— Струва ми се, че добре ти го рекна онзи мечок, Гипсоядеца, в зандана — каза му той, за да го подкачи.

— И твоя милост добре те нареди, струва ми се — изсъска старият Ладас. — Да не би да си забравил?

За чорбаджийската свиня ли искаш да кажеш? Какво да ти кажа бре, брате, колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че е улучил право, мискининът му недей… Абре, ще ми повярваш ли? Откакто съм излязъл от зандана, ми се отвори дяволски апетит, ям, ям, Леньо не сварва да ми коли кокошки, Никольос да ми носи агънцета сукалчета и сиренета, градинарят ми — плодове и зарзавати… Не мога да се наситя бре, Ладас; ама пък и не ща да се наситя; и ако се наситя някой път, правя си гаргара с нещо, дето ми го даде поп Григорис — да е жив и здрав, нагъва и той! — повръщам, изпразвам се и започвам отново. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна старият Ладас и се изплю. — Червеите си подават главичките от пръстта, радват ти се, че дебелееш, че тлъстееш, че се надуваш и казват: „Какъв гуляй ще падне! Ти се надуваш, аз се смалявам, дяволът ще ни вземе и двамата!“

И като каза това, изплю се отново и продължи по-нататък.

Пръснати из полето, раите, мъже и жени, жънеха, а в това време агата, заключен в конака си, не се подаваше навън; ту крачеше напред-назад по одаята, препъваше се и се сгромолясваше кьоркютук пиян, ту не ядеше, не пиеше, седеше с кръстосани крака на възглавницата, пушеше чибука си и си мислеше за този лъжлив свят, и унесено гледаше как димът от чибука му се издига, как се вие във въздуха и изчезва. Но една сутрин стана, облече се, повика гърбавата старица:

— Оседлай, мари, кобилата ми, сложи в дисагите ми хляб и месо, тури и шише ракия, ще отида в Мегало Хорио 13 13 Буквално: Голямо Село. — Б.пр. , ще взема дяволската машина, ще отскоча до Смирна. Отваряй си очите за къщата, жива душа да не стъпи вътре, та никой да не научи, че ме няма; иначе, нещастнице, като се върна, ще ти отрежа и на теб носа и ушите, и гърбицата, чуваш ли?

— Чувам, ага, върви с божията помощ! — отвърна старата Марта.

А вътре в себе си се кискаше: „Ще отиде да ми доведе пак някой смирненски Юсуфчо, проклетникът!“

Вече по тъмно, за да не го види никой, агата яхна кобилата си и излезе крадешком от селото.

— Брей, толкова дни да не ми дойде това на тъпия ми ум! На, да се не видиш макар! — измърмори той и се чумоса.

За няколко дни жътвата беше привършена, натрупаха на кръстци снопите по харманите селяните и започнаха да вършеят, да отвяват и да пренасят зърното в къщите си. Откара и Панайотарос всичкото си жито на мелницата, смля го, отнесе го в къщи и накара жена си и дъщерите си да омесят и да опекат хляб, сетне взе пищова си, застана сред двора и започна да стреля във въздуха. Беше се разчуло, че агата го няма, не се боеше вече от никого Панайотарос, измъкна пищова изпод гредите, където го беше заврял, и захвана да стреля и да вика на жена си и на дъщерите си:

— Вън! Вън! Махайте се! Вървете, където по дяволите си щете, искам да остана сам!

Намесиха се съседките, паднаха му в краката и го умоляваха, жена му и дъщерите му плачеха. Но той все повече се разяряваше, крещеше: „Вън! Вън!“ Сграбчи ги за косите, изхвърли ги от къщата, заключи се здраво, извади една дамаджана с ракия от килера, извади и суджуците, които беше запазил за мезе, нареди и топлите хлябове около себе си и се изтегна под маслината, сред двора.

Пиеше, ядеше, вземаше от време на време пищова, стреляше, а сетне се тръшваше по гръб, полугол, и чумосваше и с ръце, и с крака небето:

— На̀ ти, керата̀! — викаше той. — На ти, керата̀!

И отново захващаше да яде и да пие.

По цели дни и нощи го слушаха съседите да реве и да стреля, а понякога да го обръща и на песен. Но гласът му все повече пресилваше, изстрелите намаляваха и през една дупка на вратата му съседите надзърнаха един ден и видяха: съвсем гол, с потънала в бълвоч червена брада, Панайотарос лежеше по гръб и чумосваше небето и крещеше съвсем прегракнал: „На̀ ти, керата̀! На̀ ти, керата̀!“

На другия ден не чуха вече нищо; само сутринта един изстрел, а сетне тихо ръмжене и въздишки, и накрая — мъртва тишина. Съседките се събраха пред вратата му, надзърнаха през дупката; проснат по очи сред бълвоч, сухи парчета хляб, самуни и пикоч, Панайотарос лежеше неподвижно.