Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Я кажи бре, Никольос, имаш, виждам, кеф.

— „Докато мъдрият се намъдрува, бързият избързва и му взема на мъдрия жената!“

И отново във въздуха се разнесе звънливият му, бликащ смях.

И наистина, ден и нощ Манольос четеше евангелието; и беше потънал в размисъл. Четеше, наведен над светото писание, мъчеше се, отначало е много пот, да разкрие всяка дума, за да намери смисъла й. Всяка дума отначало му се струваше като твърд бадем и трябваше да го строши, за да намери и вкуси сладката му ядка; но полека-лека, с течение на времето и с любов, думите омекваха, олекваха, разтваряха се сами под горещия му дъх.

И изведнъж всичко му се стори много просто, а самият Христос — като някакво благо слово, слязло на земята за простите неграмотни хорица. И Манольос вече вървеше подир Христа, стъпка по стъпка, без да се препъва, от мига, когато се беше родил във Витлеем и бяха дошли овчарите — с тях беше и Манольос — и бяха започнали да пеят „Осана“ около яслите, чак до великия слънчев ден на Възкресението, когато Христос излезе от гроба и влезе в сърцето му.

Взе бъзовия пън, на който беше изрязал образа на Христос, и започна да го дълбае отвътре, за да може да влезе и да прилепне на него лицето му. И както си дълбаеше, изведнъж се сети, когато беше послушник, за един мъдър богослов от Цариград; беше дошъл да отпразнува Великден в техния манастир. Изкачи се на велика събота сутринта на амвона, а под мишница носеше дял куп дебели книги със златни подвързии; и започна да говори на простите калугери с дълбокомъдрени купешки приказки и да им обяснява цели два часа тайнството на възкресението… Дотогава калугерите смятаха възкресението Христово за нещо много просто, много естествено и никога не се бяха питали как и защо… Възкресението Христово им се струваше много просто, както след нощта изгревът на слънцето всяка сутрин. И сега този мъдър богослов с многото си китапи, с многото си ученост, ги объркваше… И отец Манасис, когато вече се прибраха после в килията си, се обърна към Манольос:

— Да ме прости господ, чедо мое, но за първи път тази година не почувствувах Христос да възкръсва.

Манольос час по час поставяше издълбаното дърво на лицето си, за да види дали приляга. Веднъж Никольос го свари с маската на лицето и прихна да се смее.

— Абре, Манольос, вдетинил си се май и си играеш с маски и кукли; дано да е на добро!

Манольос се усмихна.

— Не си играя — каза той и замълча.

От няколко дни Никольос се въртеше около Манольос, искаше да му каже нещо, но думите му засядаха в гърлото и го задавяха. Но днес се реши, приближи се, седна до него, наведе се, погледна издълбаното дърво, но умът му беше другаде. Накрая, бутна с твърдото си коляно силно коляното на Манольос.

— Манольос, ей, Манольос! — извика му той силно, сякаш се намираше на отсрещния баир и му се обаждаше.

— Казвай, Никольос, ама не викай, говори тихо, чувам.

— Ще ти кажа нещо, ама да не се разсърдиш, чу ли?

— Няма да се разсърдя, Никольос, казвай; и не ме блъскай по коляното, боли.

— Ще се женя за Леньо! — извика Никольос и стисна здраво тежката си гега, готов да удари, ако Манольос се нахвърли върху него.

Манольос се усмихна.

— Знам — каза той.

Никольос изблещи очи.

Знаеш — възкликна той, — знаеш и не се нахвърляш върху мен? Аз да бях, кълна се в хляба си, щях да те убия.

— Аз ви благославям и двамата; да сте живи и здрави!

Да живеете, да остареете, да имате деца, да станат добри хора.

— Не го побира това умът ми — измърмори Никольос, като постоя замислен известно време. — Няма ли да ме убиеш?

Манольос протегна ръце, прегърна овчарчето си.

— Абре, няма ли да ме убиеш? — отново извика Никольос, който беше почнал да се тревожи.

— Не, не, Никольос, няма да те убия — каза Манольос и се засмя.

Никольос изведнъж стана, изплашен; хвърли още един поглед на Манольос, който отново беше започнал да дълбае дървото.

„Не е добре, клетият, мръднал му е акълът, по-добре да се махна оттук“ — каза си Никольос. Направи два-три скока от скала на скала, пъхна пръсти в уста, изсвири, кучетата дотичаха, довтасаха и овцете, намери се Никольос отново сред познатите си животинчета, дето ги знаеше и дето го знаеха, и се успокои.

За миг в съзнанието на Манольос се появи Леньо, закръглена, мъхава, разпалена, досущ като Никольос. Постави на коленете си дървото, което дълбаеше, остана известно време замислен.

— Нека имат благословията ми — прошепна отново той. — Поели са по пътя, който бог е начертал на земята за човека; аз се мъча да поема по друг път — без жена, без деца, без радост, отказвам се от света, отърсвам от краката си пръстта… Имам ли право? Христос е имал право, бил е бог, ала човекът, не е ли голямо възгордяване да иска да следва божиите стъпки?