Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Не можеше да намери отговор. Във великите мигове не питаше, вървеше напред, беше уверен; никога не беше чувствувал такава увереност, такова чисто щастие, както в деня, когато отиваше с вързани отзад ръце към бесилото. Но в малките мигове, когато душата му не се бе разпалила цялата, питаше, претегляше, колебаеше се.

Онзи ден беше отишъл в Саракина при поп Фотис да го помоли за помощ; може би и той беше минал през същите терзания, можеше да му подаде ръка. Но отецът отсъствуваше, обикаляше по селата и събираше милостиня; върна се тогава обратно в самотата си и се залови за евангелието; то щеше да му отговори.

Отвори малката книжка, както отваряме при голяма жега някоя врата, която гледа към морето. И Манольос отново започна да плува и да се разхлажда в светото писание. Веднага забрави какви въпроси го измъчваха, нямаше вече въпроси умът му, сърцето му преливаше от отговора.

Стана, довърши образа на Христа, издълба го, колкото трябваше, постави го на лицето си; прилягаше му съвършено.

— Слава богу — каза той, — свърших!

Поклони му се, след това влезе вътре и го закачи на стената, до старата малка икона с разпятието и многото лястовички.

Тази година на събора нямаше да дойде Катерина, апетитната вдовичка… Всяка година, на този ден, тя се изкъпваше още предната вечер, намазваше косите си с дафиново масло, изтъркваше си зъбите с орехов лист, слагаше на шията си гердан от сини камъни, които я предпазваха от лошо око, и поемаше по нагорнището към „Свети Илия“. Изкачваше се сама, никой не се приближаваше открито до нея, и се покланяше и тя на огнената икона. А страшният пророк я гледаше сърдито, но не можеше да се отдели от боите и сребърните дарове, в които го бяха затворили вярващите; вдовицата знаеше това и долепваше без страх червените си устни върху него.

Но сега вдовицата лежеше по гръб в земята и всичко беше изчезнало — и коси, и устни, и бузи, и шия, и само зъбите бяха останали долу, в пръстта, и блестяха като бели крайбрежни камъчета.

И Панайотарос тази година не беше отишъл на събора; лежеше все още в постелята си и проклинаше. Но двете му дъщери се измъкнаха скришом през външната врата и се заизкачваха и те, мургави, пълнички, с гъст мъх на горната устна и с изпотени мишници, които миришеха на мускус. Сякаш бяха диви зверчета, на които им беше дошло времето, не ги свърташе вече в къщи, тясна бе станала постелята и сега бяха излезли навън, и хвърляха диви умолителни погледи наляво и надясно и търсеха мъжкар. Ако бяха крави, щяха да мучат жално; ако бяха лъвици, щяха да реват нощем, та да се тресе лесът; ако бяха котки, щяха да се търкалят по гръб на земята и да мяукат по покривите; но бяха жени и свеждаха очи, когато минаваше някой младеж, а след това се кикотеха зад него и му се подиграваха:

— Гледай го, горкия, как се е прегърбил, гледай какви крака клечки, хвала на юнака!

И му държаха карез, задето бе отминал и не се бе нахвърлил върху тях и не пи бе тръшнал по гръб на камъните.

Изкачваше се и Андонис бръснарят, небръснат, понеже имаше много работа и не беше сварил. Много обичаше пророк Илия, защото всички селяни, преди да тръгнат за събора, се обръсваха в бръснарницата му, а сетне, като се завърнеха от събора, мнозина настиваха, напиваха се и се разболяваха и на другия ден го викаха бързо да им сложи вендузи. Тогава падаше най-много печалба; вадеше, както знаем, и зъби, но на тези проклетници всичките им зъби бяха здрави, трошаха бадеми с тях, и от време на време, когато някой им се разклащаше, бяха се научили — кой дявол им беше казал! — да го връзват с канап, да дърпат и да го изваждат; изпиваха след това една водна чаша ракия и отново започваха да чупят бадеми за мезе.

Нашите трима приятели вървяха бавно, приказваха си спокойно и бяха изостанали на опашката на стадото. Отначало Михелис и Янакос крачеха до поп Григорис, единият, за да наглежда магарето си, което Марьори беше яхнала, и от време на време да му подвиква ласкаво, за да разбира, че господарят му е наблизо, да не се притеснява; а другият, за да прави компания на своята Марьори, да се гледат един друг с мълчалив копнеж и да предвкусват тайно бъдещата си радост. Михелис се любуваше на миловидността, свенливостта и благородството на годеницата си; а тя — на благото му охранено лице, на черните къдрави коси и на юнашката му снага. И така, в съучастнически примамливата светлина на привечерта, сред шумната тълпа, която се изкачваше, и двамата се забравяха, премалели, и в съзнанието им изведнъж проблясваха, сякаш ги изживяваха сега, бъдещите им ласки.