Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Премрежваше Марьори очи, вглеждаше се пред себе си във въздуха и виждаше една Марьори, която държеше връз гърдите си и кърмеше едно бебе.

Свети Илия — прошепна тя, като се взираше в суровия планински връх, — уповавам се на милостта ти, удостой ме и мен да родя син!

А Костандис вървеше малко по-назад със семейството си; отпред яздеше жена му, беше качила и двете деца върху задницата на мулето; отзад — той, пешком и мълчалив. Какво да си кажат? Бяха си казали всичко много пъти, кога с добро, кога с кавга. Тя все още избухваше и се караше; но той беше вече сложил оръжие и беше влязъл, както казваше, в царството небесно, в мълчанието.

Но полека-лека тримата приятели, сякаш копнееха да се усамотят, се измъкнаха един по един от задълженията си и се събраха, облекчени, на опашката на човешкото стадо.

— Къде е Манольос? Не е ли с вас? — запита Костандис. — Няма ли да дойде на събора?

— Отидох вчера привечер в кошарата му, но не го намерих — отвърна Михелис. — Повиках Никольос. „Отиде — каза ми той — на «Свети Илия», още на разсъмване, и носеше една стомна със зехтин и цял наръч лаврови клонки, и още не се е върнал. Не е добре, чорбаджи, помни ми думата, ще му мръдне акълът; дори му е мръднал вече. Признах му, че съм му взел Леньо и не ме уби; а сега седи, чете и пее псалми; утре ще почне да хвърля и камъни.“

Тримата приятели се разсмяха.

— Вярно е — каза Янакос, — че Манольос не е същият. Ще повярвате ли, братя, това, което ще ви кажа. Може и да са ме излъгали очите ми, може… Ама една нощ, когато бях с него и той седеше на пезула и беше опрял глава на стената, видях около лицето му някакво странно сияние; някакъв венец от светлина; какъвто имат светците по иконите… Вярвате ли?

— Аз вярвам — каза Михелис.

— И аз — каза Костандис.

И замълчаха.

Черквичката се виждаше вече, току-що варосана, съвсем бяла, сгушена сред високите скали. Така рисуваха и по иконите суровия пророк, сред две планини, които се издигаха от двете му страни като криле; бяха се превърнали наистина в криле стръмните скали на възвишеното му усамотение и сякаш го издигаха в небето.

До черквичката още се крепеше, готова да рухне, една килия, в която живял в старо време един свят отшелник; запазило се беше, макар и прогнило, столчето, на което седял, а на скалата, на един гвоздей, броеницата му, едно въже с възли, цялото омазнено, с черно платнено кръстче; а навън беше гробът му, с един железен кръст; и една плоча върху гроба, с някакво име; но то се беше заличило.

Старият клисар се беше изкачил още в зори да подреди черквичката, да запали кандилата й, да я окичи с лаврови клонки. Но щом отвори вратата, нададе вик и се спря уплашен. „Господи, помилуй! Господи, помилуй!“ — прошепна той и започна бързо да се кръсти; цялата черквичка блестеше от чистота; измита, пометена, свещниците бяха изтъркани, кандилата пълни със зехтин: а иконата, украсена с лаврови клонки. С разгорени въглени и тамян някой я беше прекадил и сега тя ухаеше.

Клисарят избърса потта си и не смееше да влезе вътре; страхуваше се да не би ангелът да е още тук, скрит в олтара. Веднъж беше видял, в селската черква, една сутрин, когато беше отишъл да я подреди, как архангел Михаил, вляво на иконостаса, размахва полека крилата си, и беше припаднал; и оттогава не искаше да види повече ангел пред очите си, и чудесата го плашеха. „Далеч оттук!“ — мърмореше той.

Седна на прага и от време на време се обръщаше и хвърляше боязлив поглед към олтара; но часовете минаваха, никакъв ангел не се появяваше, събра кураж. А пък беше и огладнял; отвори торбата си, взе резен хляб и бучка сирене да хапне, но гърлото му се беше свило, залъците му присядаха. Взе бъкличката с вино, отпи няколко глътки, посъвзе се, отпуши се гърлото му, и започна полека-лека да дъвче. И като хапна и пийна, старият клисар се поокуражи, прекръсти се и прекрачи героично прага. Наведе се, поклони се на пророк Илия, дръпна със страх светите двери, погледна вътре в олтара — никой!

— Слава богу — каза той, — дошъл е, подредил е и си е отишъл; отървах се!

И захвана наново да мете, да мие, да търка свещниците, да подрежда дискосите на пангара, та да мине времето. Обичаше тази черквичка старият клисар, свързана беше с живота му. Тя била порутина и покойният му баща дал обет пред свети Илия да я построи отново, ако оздравее новороденото му единствено момче — ей този тук, старият клисар. Оздравял и старият му баща удържал думата си.

Клисарят си спомни за миналото, въздъхна. Големи знамения бяха отбелязали неговото раждане. Родил се беше, седемдесет и пет години оттогава, на един Велики Петък, по пладне, тъкмо когато разпъвали Христос; жената, дето го избабувала, веднага казала, че това дете ще стане митрополит; и оттогава баща му, добър християнин и добър стопанин, си беше поставил за цел в живота да изучи единствения си син, за да изпълни великото си предопределение. Всичко вървеше добре; бъдещият митрополит усвояваше четмото и писмото, беше буден и богобоязлив; завърши с отличие гимназията в Мегало Хорио, готвеше се да отиде във Висшата богословска школа в Халки… Но ето, че една привечер, в един пуст сокак, дяволът се яви отпреде му, под името Кириякула. Ниска, черна като опушено гърне, с пълна с ненки блузка, с три големи бенки на горната устна, и на дванайсет години. Нещастният бъдещ митрополит загуби и ума, и дума; обърка се, тръгна подире й, особено трите бенки на горната й устна му бяха взели акъла. Напразно горкият му баща плачеше, заклеваше го да не се отклонява от пътя, който бог му беше предначертал. Бъдещият митрополит заяви, че тази ще бъде, друга няма да бъде, ще се убие, ако не я вземе; и я взе.