— На божи гроб, братко, на поклонение. Да обиколя три пъти божи гроб и да се поклоня.
— Колко пари имаш?
— Трийсет лири. Дай ми на мен трийсетте лири, защото имам жена и деца, които гладуват. Дай ми ги, обиколи три пъти около мен; а сетне падни на колене и ми се поклони.
Калугерът извадил кесията си с трийсетте лири, дал я на сиромаха, обиколил три пъти около него, а сетне паднал на колене и му се поклонил. И се върнал в манастира си.
Манольос наведе глава, замълча; тримата приятели още възприемаха думите му и мълчаха; сърцата им биеха развълнувано.
Манольос вдигна глава.
— По-късно научих — каза той, — че този калугер, дето бил тръгнал за божи гроб, бил самият мой старец, отец Манасис; но го е било срам да ми признае това, от скромност. И тази вечер, след толкова години, разбрах кой е бил беднякът, когото срещнал близо до манастира.
Манольос замълча; гласът му беше почнал да трепери. Приятелите се примъкнаха към Манольос, на пезула.
— Кой е бил? — попитаха с тревога те.
Манольос се поколеба известно време; но накрая, тихо като зрял плод, който пада през нощта в градината, се отрони и думата му:
— Христос.
Тримата приятели се стреснаха; сякаш изведнъж, сред тях, в тъмнината, печален, бедно облечен, преследван от хората, с окървавени от дългия път крака като беглец се появи Христос. Почувствуваха сред тях, със страх и с радост, невидимото присъствие. Дълго време не можаха да продумат; какво можеха да кажат? Накъде да се обърнат? С кого да говорят? Не виждаха никого; но никое тяло не им се бе сторило толкова действително, толкова осезаемо, колкото този незрим, със смирен образ на човек, въздух сред тях.
Първи Янакос отвори уста, извика, като впи поглед в тъмнината:
— Кой е? Като че ли някой почука на вратата; кой е? — извика отново той и протегна ръка.
Листата на смокинята се раздвижиха, изпълни се отново нощта с ухания — на жита, на орлови нокти, на зрели смокини. И докато вдишваха дълбоко и четиримата това ухание, почувствуваха как в тях прониква и се разлива, от главата до петите, невидимото присъствие. Спомниха си всички, как, когато бяха още деца и сърцето им беше чисто, същият този Невидим навлизаше в тях и ги изпълваше целите, на Велики Петък, когато се причестяваха.
— Манольос — каза Михелис и понечи да прегърне приятеля си, но се въздържа, — Манольос, от днес, от мига, в който те видях да се появяваш на вратата на агата с вързани отзад ръце и да отиваш спокоен, радостен, да умреш, за да спасиш селото, почувствувах как един нов лъх, едно странно сияние те обгръща; сякаш стана по-висок, сякаш стана по-тънък, сякаш се превърна в пламък. От този миг реших: където и да отидеш, ще дойда; където и да ме пратиш, ще отида; каквото и да ми заповядаш, ще го сторя.
Замълча за миг, сякаш се колебаеше; но изведнъж се реши:
— Сега, докато гледах баща си — произнесе той тихо, — как яде, как пие и как дреме, разбрах, че съм свързан повече с теб, Манольос, отколкото с него. Не дължа вече подчинение на него, а на теб.
Янакос и Костандис се опитаха и те да заговорят, но не можаха; и се разплакаха.
Жената на Костандис се показа на прага, чу ги, че плачат, поклати глава и отново влезе вътре. Манольос хвана ръката на Михелис и я стисна здраво с две ръце.
Братко мой — каза той, — ти си по-добър, по-чист, по-близо до Христа от мен. Не те измъчват сатанински гласове теб и затова намираш по-просто, и по-сигурно пътя. Това, което аз години наред се стремях да достигна и не го достигнах, ти го достигаш с една спокойна стъпка, без задъхване. И твоята жертва има по-голяма стойност; Защото имаш чорбаджийска къща и баща чорбаджия, и богатство, и име; а аз нямам нищо. Жертвувам на бога нищото; и при това все още ми е мъчително да сторя дори тази нищожна жертва. Като моя старец, отец Манасис, имах и аз, перекендето, големи планове; не ме побираше кошарата ми, не ме побираше селото, копнеех да се кача, значи, на един голям кораб, да отида на край света, да намеря изкуплението си. Мислех, че божи гроб е много далеч, на края на света, и гледах с пренебрежение на този къс земя, където ме беше хвърлил бог… Но сега разбрах; Христос е навред, обикаля около селото ни, тропа на вратата ни, чака и проси от сърцата ни. Беден, гладен, без покрив е Христос в това богато село, където живеят и царуват агите, ладасовците, попгригорисовците. Беден е, а има и деца, които гладуват. Проси, чука по вратите и сърцата, и го пъдят от врата на врата, от сърце на сърце.
Манольос се изправи, в тъмнината лицето му сияеше.
Читать дальше