Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Чеда мои — извика той, — стиснете зъби! Тежко е това, което ще ви кажа, но яка е гърбината ни, носи; ще понесем и това. Нощес ми обадиха: турски аскер иде да ни изгони; вдигнете се, чеда, по-бързо, вземете каквото можете, и да вървим, да не заварят никого от нас, нито в Ликовриси, нито в Саракина. Малко останахме на този свят гърците — а ние сме, каквото щат да казват враговете ни, ние сме солта на земята, да не се затрием, братя!

— Няма да се затрием, отче, не бери грижа! — извика Лукас, който беше вече вдигнал хоругвата на свети Георги конника. — Напред, братя, следвайте свети Георги, и където ни изведе пътят…

Втурнаха се, разграбиха богатия дом на Патриархеас, отваряше поп Фотис килерите, раздаваше. Натовариха се всички с храни и дрехи, откачиха външната врата, положиха на нея Манольос, взеха го на раменете си двама мъже, вдигнаха иконите старците, застана начело поп Фотис и тръгнаха бързо към Саракина.

— Ще минем първо през Саракина — извика поп Фотис, — ще погребем нашия Манольос, ще изровим отново костите на бащите си и ще тръгнем пак на път. Смелост, чеда мои, напук на всичко, безсмъртни сме, ще поемем пак!

Стигнаха вече при кладенеца „Свети Василий“; поп Фотис се спря за малко.

— Чеда мои — каза той, — днес на земята слезе Христос младенецът; нека го вземем с нас, имаме майки, да го кърмят… Честита Коледа, братя!

Янакос вървеше най-отзад, последен, беше си взел през нощта магарето от Костандис, беше го натоварил здраво и крачеше до него със сведена глава, мълчаливо. От време на време светът потъмняваше, избърсваше Янакос очите си и светът отново блясваше в утринната зимна светлина. Погалваше съвсем леко, нежно, магаренцето си по задницата, а то размахваше опашка, извръщаше глава и го поглеждаше и не можеше да разбере… Какво му е на господаря? Защо не му говореше? Защо не протягаше днес ръка да го помилва по корема, по шията и по топлите уши?

Поеха по каменистото нагорнище на Саракина, заизкачваха се. Най-отпред носеха Манольос, проснат върху вратата, а зад него народът и никой не говореше. Кристален беше денят, искреше църквицата „Св. Илия“, далече, на края на хоризонта, планините блестяха, едни — розови, други — светлосини.

Костандис ги чакаше пред пещерите; приближи се бързо към поп Фотис:

— Отче — каза той, — Михелис не иска вече да слезе от върха на планината; взе със себе си вързоп дрехи, голямото евангелие и плитките на Марьори и се настани в килията на предишния отшелник: „Добре съм тук — каза ми той, — не искам вече да виждам хора, нито добри, нито лоши, никого; ще стана отшелник!“

Поп Фотис поклати глава:

— Може би има право, Костандис — каза той. — Нека не смущаваме покоя му. Това е неговият път. Нека ние поемем нашия си!

— Ами моят път, отче?

— Като погребем Манольос, върни се обратно при децата си, Костандис! — каза свещеникът и постави ръка върху главата на верния си приятел, сякаш го благославяше.

Положиха Манольос на земята, пред пещерата-църква; сложи отецът патрахила си, започна опелото, а наоколо народът му пригласяше; но от време на време Янакос и Костандис избухваха в силен плач, а понякога и гласът на поп Фотис пресекваше, и тропарът оставаше по средата, и народът го довършваше.

Наведоха се всички и целунаха мъртвеца; гробът беше вече изкопан, застана на ръба му свещеникът да каже две думи, да се прости с Манольос. Но гърлото му беше свито, думите не излизаха и поп Фотис зарида. Събра смелост тогава една старица, падна върху мъртвеца, разпиля редките си снежнобели коси и се прости с него:

— На този младеж името върху снега е написано, огря го слънцето и го стопи и водата изчезна…

След малко поп Фотис вдигна ръка, даде знак:

— В името божие! — промълви той. — Започва отново пътят; смелост, чеда мои!

И поеха пак пътя, към изток.

Един от героите на Гръцкото освободително въстание (1821 — 1829) срещу турското владичество. — Б.пр.

Касае се за Гръцко-турската война през годините 1919 — 1922. — Б.пр.

Думи от гръцкия национален химн. — Б.пр.

Последните думи на Христос: „Господи, господи, защо ме изостави!“. Б.пр.

Герой от византийския епос. — Б.пр.

„Георгос“ на гръцки значи „земеделец“, „орач“. — Б.пр.

Последният византийски император (1405–1453). — Б.пр.

Емблема на Византия. — Б.пр.

Игрословие — „парадес“ — пари, и „парадисос“ — рай. — Б.пр.