Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Малко след пладне пристигна тичешком Костандис и донесе новини:

Попът отново подбужда народа, обикаля със строшена глава и насъсква селяните да се съберат, казва, пред конака и да викат на агата: „Предай ни Манольос! Той е виновен, той!“ Имат намерение да те хванат, Манольос, да хвърлят върху теб цялата вина, да те съдят, казва, като крадец и убиец, и че си подпалил селото, и че си болшевик… Всичко, всичко хвърлят върху теб… Скрий се, бягай обратно в Саракина, избягай още по-далеч, животът ти е в опасност; побеснели са!

— Тук ми е мястото, при братята ми, които също са в опасност! — отвърна Манольос. — Как мога да избягам, Костандис? Какво става с другите другари, видя ли ги?

— Янакос взе магарето си от къщи и го скри в голямата маслинена градина, където и той се е укрепил със своите хора; а поп Фотис е по-добре, утре мисли да стане и да отиде да поговори с агата; варварин турчала е, казва, но е добър човек, ще разбере, че сме прави… Аз обаче се боя, Манольос; попът се заклел да те затрие.

— Нека паднат всички грехове върху мен, Костандис, и нека ме затрие; така ще си изкара яда и ще остави на мира другарите ни… Това искам и аз; на всички обвинения ще отговарям с „да“; аз откраднах, никой друг, аз убих, аз палих, да, болшевик съм… Всичко, всичко, стига да се спасят хората… Ще отида сам да се предам на агата.

Костандис изблещи очи, изгледа Манольос; лицето му се беше променило, сияеше; беше станал по-висок; стоеше сред дърветата на градината като стълб от светлина. Костандис запремига, като заслепен.

— Манольос — каза той, — не мога да ти давам аз съвети на теб. Моята душа може да обхване Костандис и къщата ми, и най-много още няколко приятели, по-нататък не стига; твоята душа обхваща целия народ. Това, от което аз треперя, като го виждам да се приближава, ти се хвърляш връз него и го посрещаш с радост; това, което аз наричам страх, ти го наричаш надежда… Ти искаш и можеш да следваш стъпките на Христа; стори това, което бог те просветли, Манольос…

— Да вървим… — каза Манольос и се запъти към входа на градината.

Костандис сведе глава и го последва.

Излязоха навън, поеха край езерото, небето беше съвсем ясно, искреше зимният ден като кристал. Войдомата, тъмнозелена, блестеше неподвижна; около нея редките тръстики и върби се оглеждаха във водата; някакъв щъркел стоеше на един крак и гледаше; два други, прилепили крака на корема си, излетяха тихо, един до друг, впили очи във водата, защото бяха гладни.

Манольос плъзна бавно поглед наоколо, обходи езерото, голите, облени в светлина дървета, тъмнотеменужната Саракина в далечината и на върха й, светия страж, загърнат в сняг, спусна се след това в полето, зърна маслините, мина през градините — мушмулите бяха вече цъфнали, лимоните блестяха сред листата, един бадем беше вече предусетил пролетта и пъпките му бяха набъбнали и се готвеха да се разтворят…

— Хубав е светът… — каза Манольос и се усмихна.

„Още по-хубава е понякога човешката душа“ — помисли си Костандис, но не отвърна нищо.

Поеха към селото; камбаната все още биеше като за умряло; чуваше се отдалеч смесена глъчка от гласове и лай; няколко петли изкукуригаха.

— Времето ще се промени — каза Манольос, — чуй петлите…

Но Костандис стискаше устни, страхуваше се да отвори уста, за да не избухне в плач. Следваше го все тъй със сведена глава.

И изведнъж, тъкмо когато наближаваха кладенеца „Свети Василий“, видяха, че иззад една ограда, където се бяха скрили, изскочиха Панайотарос и двама мъжаги; и тримата имаха тояги, а Панайотарос сега носеше купестия червен фес на сеизина. Костандис ги видя и се смръзна.

„Идват да го хванат!“ — Понечи да побегне, но се засрами; и остана, целият треперящ.

Панайотарос излезе пред другарите си, пристъпи напред колкото можеше по-наперено, за да прикрие куцането си.

— Къде отиваш, отлъчений? — изрева той, като протегна ръчището си към Манольос.

— Отивам при агата, Панайотарос, не се люти; научих, че ме вика, отивам да се предам.

Панайотарос го изгледа смаяно.

— Не те ли е страх? — попита го той. — Не те ли е страх от агата, от попа, от селяните? Що за дявол си ти?

— Който не се бои от смъртта, Панайотарос, не се бои от никого; това е тайната… Да вървим!

— Застани отпред, да не ми избягаш; ще вървя зад теб.

Обърна се към двамата мъжаги:

— Вървете си вие, ще го вардя сам; друм! Върви си и ти, Костандис, никаквец такъв! Костандис се поколеба; погледна Манольос.