Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Но не чувствуваше нито болка, нито срам; само едно му беше в главата, само едно кроеше — да затрие Манольос. Не му стигаше вече, че го беше отлъчил и изгонил от селото; искаше да го „изяде“; дремещи людоедски инстинкти, пра човешки тъмни възпоминания, се пробудиха в него. Да го повали, да го стъпче, да го захапе за гръкляна, да му изпие кръвта. Един прастар вълк беше отхлупил кората на душата му и виеше. Християнска любов и доброта, страх от бога, адове и райове, всичко изчезна в недрата на поп Григорис, и само едно остана в дивата пустош на глъбините му — вълкът.

Клисарят пристъпи, преглътна на сухо, не знаеше как да изплете думите си тъй, че да засегне колкото се може по-дълбоко попа, но като същевременно се прави на патка, уж че съжалява от сърце.

— Отче — започна престорено съкрушено той, — прости ми… Големи кораби — големи бури; ти си голям кораб, отче, и вълните те блъскат право в главата…

— Какво ми се правиш уж на нещастен, йезуитино! — извика попът. — Познавам те добре; искал си — виж го ти, има и мутра за това! — да станеш митрополит, не си успял, и сега от устните ти капе отрова… Така че не ми предъвквай думите, казвай по-скоро — какво се е случило?

Ядоса се в себе си клисарят, но се сдържа; капка по капка изливаше отровата си върху него.

— На поп Фотис — каза той плачливо — му няма нищо… Жив и здрав е!

— По-нататък, йезуитино! Друго искаш да ми кажеш; избълвай жлъчката си!

— Саракинците, видях ги с очите си, тръгнаха рано-рано да се пръснат по имотите на Патриархеас и да ги заемат; загубихме играта.

— Да се не видиш макар! По-нататък!

— Цялото село примира от смях, нечестивото, задето те тръшнал, казва, поп Фотис, и гърбът ти омел земята…

— Я ела, бре, йезуитино, по-близо!

Но клисарят се боеше от ръчището на попа, отдръпна се още по-далеч, в ъгъла.

— И най-лошото…

— Най-лошото ли? Казвай, проклетнико, казвай по-бързо! Искаш да ме съсипеш ли?

— Най-лошото, отче… Е, смелост, хора сме… всички ще умрем…

Попът грабна желязната си табакера и я запрати по главата му; но клисарят се наведе и табакерата тресна във вратата и ситно нарязаният тютюн се разпиля по пода.

— Казвай, защото ще стана, нещастнико, и ще те пребия от бой! И тъй, най-лошото?

— Как? Не го ли знаеш, отче? Ох, как да ти го кажа, ще ми стане лошо… Брат ти, отче…

Но попът не се сдържа повече; отметна завивките, изпъна крачищата си, скочи на пода и се спусна към клисаря. Но той свари да постави масата и два стола като преграда и по този начин добре се укрепи.

— Убит е! — измърмори плачливо той.

— Кой? Кой? — изрева попът и от челото му отново започна да тече кръв. — Кой го уби?

— Не знам, отче, отде да знам аз, клетият! Намерили го, казват, в една яма с разбита глава… Хвърлили му един голям камък и му я направили на пита. И сега са го проснали като талпа у Патриархеас.

— Не подозираш ли някого бре, Хараламбис? Не ти ли е дошло за някого наум?

— Какво да ти кажа, отче? За никого… ама пък… такова…

— Ама пък?… Такова?… Я си помисли добре… Ти си акъллия човек, все нещо знаеш…

Пристъпи, отмести столовете и масата, постави меко ръка на рамото на клисаря.

— Нещичко знаеш ти, не може да бъде. Кой, казваш, че може да е?…

— Е, е… нещичко долови окото ми… Ама не ща да си слагам грях на душата.

— Не се бой от пъкъла, аз съм насреща, говори свободно… и на мен ми дойде наум за същия… Сатаната! Видя ли го с очите си?

Горкият клисар мълчеше; боеше се от попа, но се боеше и от ада, беше се объркал.

Попът го раздруса силно.

— Ставаш ли свидетел? — каза му той. — Помогни ми, знаеш колко те обичам, помогни ми да се облека, да отида при агата, да си върна за кръвта… Значи си го видял, видял си го с очите си!

— Какво да ти кажа и аз, отче… Като че ли го видях…

Попът вдигна разгневен ръчището си. Клисарят се сви.

— Видял си го! Защо криеш? Видял си го, проклетнико!

Клисарят вдигна очи, видя над себе си ръчището.

— Отче — извика той, — дай ми време да си събера ума, да си спомня.

— Добре, чакам!

„Казах, че съм го видял — разсъждаваше клисарят, — но кого? Не казах. По този начин не върша грях спрямо никого. Какво губя тогава, ако кажа, че съм го видял?“

— Олекна му; извика:

— Видях го, отче, сега си спомних, видях го с очите си кълна се, тъкмо когато ти се беше отърколил на земята и поп Фотис те беше притиснал с коляното си…

— Добре, добре, не те питам за това, запуши я вече проклетата си уста! Помогни ми, ти казвам, да се облека… Пак добре, че си го видял, антихриста му неден! Не знаеш какво добро правиш на християнството…