Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Абре, не ставай щур, не се бъркай в гръцките работи; стара клетва е това, от бога. Слушай какво ми разправяше покойният ми дядо, та да разбереш. Всичко добре наредил аллах, казваше ми той, всичко, ама един ден ей тъй му щукнало, взел огън и лайна и направил гърка; но веднага, щом го видял, станал пишман; имал едни очи, вагабонтинът му неден, челика пронизвали. „Каква стана тая — измърморил аллах, — загазих го! Я да взема да направя пък сега турчина, да заколи гърка, та да миряса светът!“ Взел, значи, мед и барут, размесил ги хубаво-хубаво, направил турчина. И веднага, без да губи време, турил на една тепсия турчина и гърка да се борят. Борили се, борили се, от сутринта до вечерта, никой не тръшнал другия; но щом се мръкнало, лукавият грък турил една марка на турчина, пльоснал го долу! „Дяволите да ме вземат — измърморил аллах, — пак я загазих! Тези гърци ще изядат света, ще отиде трудът ми напразно… Какво да правя!“ Цяла нощ не мигнал, горкият; но на сутринта скочил и плеснал с ръце: „Открих! Открих!“ — извикал; взел отново огън и лайна и направил още един грък, и ги сложил и двамата на тепсията да се борят. Започнала борбата; туря марка единият, туря марка и другият; ръга единият, ръга и другият; мръсен удар единият, мръсен удар и другият… Борели се, борели се, падали, ставали, борели се, пак падали, пак ставали, борели се… И още се борят! И така, Браимчо, мирясал светът.

Дойде кира Марта с орехите и меда.

— Отвори, мари Марта, прозореца — заповяда агата, — да чувам виковете и гърмежите им, та да се радва душата ми; и напълни шишето с ракия. И когато вече се изтрепят там, колкото се изтрепят, ела да ми обадиш, да яхна кобилата си, и да отида да туря ред.

Вече привечер гърмежите и сноването насам-натам престанаха, прибраха се селяните по къщите си, промиваха раните си, мажеха се с мехлеми, слагаха вендузи, пиеха градински чай; запалваха светилниците и оглеждаха телата си, за да видят какво бяха пострадали; тук някое ухо беше провиснало, там няколко зъба липсваха, другаде някой пръст беше отрязан, някое око отекло, две-три ребра строшени… Оглеждаха и селото: доста черчевета бяха изгорели, няколко врати бяха разбити, три заклани свине бяха изчезнали, къщата на стария Ладас догаряше, разляха се зехтинът и вината, отиде по дяволите житото…

— Ами горката му жена, кира Пинелопи, светият човек? — попита старата Мандаленя, която ходеше от къща на къща и мажеше с мехлеми, слагаше вендузи и лепеше пластири.

— Да са живи съседките, че влязоха в огъня и я спасиха. Седяла, горката, без да се помръдне, на столчето си и пищяла. Не станала да избяга; стискала здраво калцуна с куките за плетене и пищяла.

— Ами мъжът й, мари, не се ли хвърли в пламъците да я спаси?

— Хвърлил се, проклетникът му неден, ама вместо да грабне и да спаси жена си, грабнал сандъка с лирите, изскочил на сокака, седнал върху сандъка и се разплакал. След малко довели и кира Пинелопи, турили я и нея да седне върху сандъка и — няма да повярвате — хванала веднага калцуна и почнала да плете… Имаш право, кира Мандаленя, свята жена е!

Тръгна си кира Мандаленя, като проклинаше мъжете, една врата се отвори, една ръка я сграбчи за фустата.

— Виждала ли си, мари, мъжа ми? Хванали го пак дяволите, измъкнал, казва, пищовите, обърнал селото наопаки, убил, казва, и попа на Саракина. Вярно ли е, кира Мандаленя?

— Не съм виждала мъжа ти, кира Гаруфаля, ама видях феса му, беше му паднал близо до кладенеца „Свети Василий“… На едно място е главата му, на друго — фесът, горкичката ми Гаруфаля!

— Да го вземат дяволите! — каза кира Гаруфаля и затръшна вратата.

Плю си на петите старицата, забърза, взела беше най-скъпите си мехлеми, отиваше да цери раните на поп Григорис.

Бяха го отнесли в къщата му, две-три съседки току сновяха навън-навътре и му носеха кафета, постни неща, лимонади, супа от тахан, и тарама хайвер, да хапне, казва, та да закрепне.

— Нищо ти няма, отче — казваше му една мила старица, дрипава и изгладняла, с огромен нос, — нищо ти няма… От сутринта не си ял, отче, и си огладнял; всички болести идат от глада; яж, за да оздравееш.

И така, ядеше и пиеше попът, седнал в леглото си, справяше се и без предните си зъби, които му беше строшил поп Фотис, малко кръв още му течеше от челото, но ей сега на щеше да дойде кира Мандаленя с мехлемите си…

Добре беше всичко, болките започнаха да минават, ама сърцето му кипеше.

— Видя ли някой, че ме тръшна долу проклетият му пръч, кира Персефони? — попита той тихо милата старица. — И си дръпни малко носа, жива да си, защото ще капне върху мен.