Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Клисарят, сияещ от радост, грабна долните гащи, чорапите и джубето и започна да облича попските месища. Обу го, след това му тури калимявката и го изведе бързо, доволен.

— Отведи ме в конака… Полека-полека, не бързай, проклетнико! И върви сетне да кажеш да донесат трупа в черквата.

Агата се готвеше да яхне кобилата си; видя, че поп Григорис влиза, като тътреше крака, с превързана глава, цялата в кръв: засмя се.

— Какъв е този хал, попе? — извика той. — Кой ти строши чутурата?

— Справедливост, ага! — извика попът, като протегна ръце. — Възмездие! Манольос! Той вдигна Саракина на крак, той подпали селото, той ми счупи главата, той уби брат ми, даскала! Имам свидетели! Ти си турската власт в Ликовриси, идвам, простирам ръце — справедливост, възмездие! Предай ми Манольос да го съдя; цялото село кипи!

— Абре, не викай, попе, проглуши ми ушите! Седни да ти направи едно кафенце Марта, да дойдеш на себе си! Няма нищо, гърци сте, гръцки глави имате, блъскат се една в друга, трошат се! Пак добре!

— Предай ми Манольос! — извика отново попът и се опря на стената, за да не падне.

Изтича Марта, подаде му стол, помогна му да седне; агата опаса бавно силяха си, напъха сребърните си пищови, сложи под мишница бича си.

Вратата се отвори, влезе едно старче, босо, прегърбено, измачкано, с полуизгорели коса и брада, с кървави рани по бузите и ръцете; прекоси двора, като подскачаше и падна в краката на агата.

— Ага — извика то, — милост!

— Абре, не си ли ти старият Ладас? — каза агата, като го побутна с крак. — Каква е тая мутра? Къде я намери? Изгориха ме, ага! Строшиха кюповете и бъчвите ми, изгориха сандъците ми, дрехите ми, сърцето ми!

— Кои, бре?

— Манольос! Манольос болшевикът!

— Имаме свидетели, ага! — извика и попът. — Панайотарос го видял, клисарят го видял… аз го видях!

— Изгори го, ага, изгори го, както той ме изгори мен! — хленчеше старият Ладас. — Да натрупаме дърва сред площада, да го намажем с катран и да го запалим!

Агата се почеса по главата, изплю се отегчено на земята.

— Бели… бели… — измърмори тон. — Проклети да сте, гърци!

Агата крачеше напред-назад по двора, шибаше въздуха с бича и колкото повече шибаше, толкова повече се разяряваше.

— Кълна се в Мохамед — изръмжа той, — ще ви хвана всички наред, попове, старейшини, болшевики, и ще ви обеся с главата надолу!

Чу, че вратата се отваря, извърна се. Влизаше Панайотарос, куцук-куцук, без фес, само с един пищов в силяха, с раздрани дрехи, изцапани с кръв, целите в кал; а мутрата му беше подута и покрита със синявици.

Агата не можа да сдържи повече смеха си.

— Абре, какъв е този карагьозчийски звяр? — извика той. — Абре, как да ти викам — проскубана мечка, крастава камила, или Панайотарос?

Панайотарос се опря на стената раздразнен и изръмжа, но не отвърна; болеше го коляното, не можеше да стои прав, полека-лека се свлече и се тръшна на земята.

Агата изгледа тримата си сутрешни гости; попът, приведен на стола си, пъшкаше и ръмжеше, ръцете му трепереха и беше разлял всичкото си кафе, което Марта му беше поднесла, върху расото си. А старият Ладас, седнал на земята, поклащаше бавно острата си глава като болен заек, свиваше и отпускаше устни, сякаш дъвчеше, а очите му бяха целите зачервени. А пък Панайотарос се беше превърнал в купчина от кал, дрипи, силяхи, крака и подути мутри.

— Хо-хо! Какви са тия разбити кораби! — извика агата. — Какви са тия раздрани байраци, какви са тия посрани сераскери! Абре, тези тук са сякаш всички гърчоля на куп, усмърдяха двора ми! Ела, мари Марта, донеси една пачавра да избършеш!

Честолюбието на попа се засегна, той вдигна глава.

— Ага — каза той, — да знаеш, че ще дадеш сметка пред довлета! Тук има един шейтан, подкупен от Московеца да затрие селото ни… Да затрие Турция! Не гледай леко на тая работа, не се смей, вдигни юмрука си, удряй! Какво правим, когато влезе вълк сред стадото? Убиваме го! Предай ни Манольос!… Не се бъркай твоя милост… Цялото село ще се събере днеска пред конака ти и ще завика. Глас народен — глас божи! Чуй народа как вика! Ти си агата на селото, раздай справедливост!

Агата потъна в дълбок размисъл. „Не е лошо да затрием един грък… Един по-малко, все е кяр… И то, без да си пъхам аз пръста… Я да видим…“

— Какво го мислиш и го премисляш, ага? — обади се сега Панайотарос. — Аз го видях как уби с един голям камък даскала; аз го видях как даде тенекията с гас на Янакос и му каза: „Подпали, Янакос, най-напред конака на агата; изгори го и него, кучето му недно, та да се освободи селото ни от турчина!“