Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Върви си, Костандис; иди си в къщи, при децата си, остави ме мен.

Останаха сега само двамата; някое време крачеха мълчаливо.

— Панайотарос — каза най-сетне със спокоен, благ глас Манольос, — толкова много ли ме мразиш, че искаш смъртта ми? Какво съм ти сторил?

— Не ми говори с такъв глас — изръмжа Панайотарос, — изгори ми сърцето.

Изникна в главата му тялото на вдовицата, кръшният й смях, алените й сочни устни, блестящите й снежнобели зъби, меднорусата й коса, сладкото й потръпване през нощта. Овлажняха очите му; въздъхна, сърцето му се късаше.

— Когато умреш, Манольос — каза той, — ще се убия и аз; живея само за да те убия… После, за какво ми е вече животът? Един изстрел и отивам по дяволите!

Влизаха вече в селото; камбаната биеше, голяма глъчка се чуваше откъм площада; навярно всички мъже се бяха насъбрали там, пред конака на агата, и викаха.

— Какво викат? — попита Манольос и се поспря, за да чуе.

— Сега ще видиш, отлъчений! Върви по-бързо!

Глъчката ставаше все по-ясна, различаваха се вече думите; Манольос се усмихна горчиво и ускори крачката. „Идвам… идвам… — шепнеше той. — Идвам, не викайте!“

Когато Манольос се появи на площада и хората го видяха, нахвърлиха се като обезумели върху него; но Панайотарос застана пред него, разпери ръце.

— Никой да не го пипа! — изрева той. — Мой е! Имайте търпение!

— Крадец! Убиец! Болшевик! — крещеше народът и се нахвърли да го разкъса.

Поп Григорис го видя отдалеч, втурна се побеснял към него.

— Убийте го, момчета! Смърт на отлъчения!

Но вратата се отвори, тури Панайотарос един ритник на Манольос и двамата влязоха в конака.

Агата беше в одаята, седеше с кръстосани крака на голямата си възглавница, пиеше, гледаше разжарените въглени в медния мангал, беше приятно топло, въздухът миришеше на ракия и суджук, и агата затваряше блажено очи. Откъм балкона току чуваше как народът, който се беше насъбрал долу, му викаше: „Манольос! Манольос! Смърт!“, и се усмихваше.

„Какво мръсно племе! — мислеше си той. — Какви лисици и пехливани, и дяволи! Гарван гарвану око не вади — обаче грък гърку и очи, и вежди, и носове, и чейнета вади! Ето сега, не та не, да изядат, та да изядат горкия Манольос… Какво им е виновен? Побъркан е, горкият, ама зло на човек не прави. Ама не та не — да го изядат! Правиш се на светец, твоя милост, така ли? На ти един право по главата — и хайде долу! Какво ме е еня мен? Да го защитя, та да си намеря белята ли? Искате да го изядете този нещастник, така ли? Вземете го, изяжте го, добър ви апетит! Аз си измивам ръцете и си пия ракията; имам си и тия камилски суджучета… Имам си и Браимчо… Имам си и бича, нищо не ми липсва!“

В хаята се чуха стъпки, агата вдигна глава.

Вратата се отвори, появи се Панайотарос, затвори вратата, направи темане и пристъпи, като понакуцваше, но кефлия.

— Хванах го, ага. Беше се укрепил в градината със своите хора, около двайсетина души, всички въоръжени до зъби. На двамата ми другари им се пукна жлъчката. „Махайте се — им казах, — бъзливци такива!“, и отидох съвсем сам; измъкнах пищова: „Ей, керати! — извиках. — Назад! Аз съм Панайотарос!“ Щом чуха това, хукнаха да бягат през глава! Остана само Манольос; той, да си кажа правото, не избяга; сграбчих го и ти го водя!

— Аферим на ръцете ти бре, лъве! — каза агата и се усмихна под преснобоядисаните си с черна боя мустаци. — Май ги понаду малко множко нещата, ама нали си грък, лъжец си… Хайде, доведи ми го да се поразтушим!

Сграбчи Панайотарос Манольос за мишцата, тури му един ритник и го вкара вътре. Манольос скръсти ръце, застана спокойно пред агата и зачака.

— Затвори вратата, Панайотарос, и стой отвън! — заповяда агата.

— Агата напълни чашата си с ракия, обърна я на един дъх, лапна едно голямо парче суджук и задъвка бавно, спокойно, доволен, притваряше очи и гледаше Манольос. Абре, Манольос — каза той най-сетне, — за втори път ми падаш в лапите; ала ми се струва, че този път няма да се отървеш… Много големи грехове стовариха на твоя гръб, нещастнико — че си крал, че си убил, че си подпалил селото… Вярно ли е?

— Вярно е, ага.

Агата се намръщи, ядоса се.

— Я да ти кажа аз на теб — извика той, — не ми прави пак същите номера като миналия път, не ми се прави на светец, защото дяволите ще те вземат, да го знаеш! Ти ли, бре, ще откраднеш, ще убиеш… ти ли ще палиш? Не ми минават тия на мен, Манольос!

— Аз, ага, аз; правя се на светец, правя се на нещастник, не вдигам очи да погледна човека, но отвътре съм дявол.