Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Отлъчений — извика му той, — стани прав! Вдигни го, Панайотарос, крепи го да не падне. Чу какви беди донесе ти на селото; чу какви грехове ти тежат; ще се защитиш ли? Имаш ли да кажеш нещо?

— Нищо — отвърна Манольос със спокоен глас.

— Признаваш ли, че си крал, палил, убил?

— Признавам, че за това, което стана, аз съм виновен; никой друг.

— Признаваш ли, че си болшевик?

— Ако болшевик е това, което аз мисля, отче, болшевик съм.

Зашумя черквата чак горе до купола, където беше надвиснал вседържителят, скочи прав старият Ладас, извика:

— Смърт! Смърт! Какво го държим още жив? Каква нужда имаме от други свидетели? Смърт!

Зареваха селяните, събраха смелост, вдигнаха всички ръце:

— Смърт! Смърт!

Манольос се изтръгна от ръчището на Панайотарос, слезе от стъпалото пред олтара, народът отстъпи, Манольос направи една крачка, разпери ръце като кръст.

— Убийте ме… — каза той.

Така, както пристъпяше, спокоен, беззащитен, без съпротива, и върху русата му глава падаше меката светлина на кандилата, народът го гледаше поразен и неволно му отваряше път да мине. Толкова голямо беше изумлението му, че ако в този миг Манольос стигнеше до вратата и си отидеше, никой нямаше да се помръдне да го задържи. Но той спря в средата на черквата, под купола на вседържителя, разпери отново ръце като кръст.

— Убийте ме… — каза той пак, сякаш се молеше.

Поп Григорис слезе от олтара, кимна на Панайотарос да го последва; вървеше приведен, тихо, с протегнат врат, зад Манольос, с разперени и извити пръсти, готови да се нахвърлят и се впият.

— Затворете вратата! — извика той задавено. — Затворете вратата, ще ни избяга!

Изтича клисарят, затвори, заключи вратата и се облегна с гръб на нея.

Задавеният вик на попа изтръгна селяните от внезапно обзелия ги ужас; и изведнъж ги обхвана страх да не би дивечът да им избяга; и всички заедно запристъпяха в кръг и плътно наобиколиха Манольос; и сега той чувствуваше тежкото им задъхано дишане върху лицето си.

За миг изпита страх; извърна се към вратата, беше затворена; погледна на иконостаса осветените икони, неподвижни, покрити със сребърни оброци; Христос, розовобузест, се усмихваше; Богородицата се беше прехласнала в сина си, свети Йоан проповядваше в пустинята… Вдигна очи нагоре, към купола, различи в тъмнината суровия лик на вседържителя, надвесен връз хората, безмилостен. Погледна хората около себе си; стори му се, че блеснаха в тъмнината на черквата два-три ножа.

И отново се чу пронизителният глас на стария Ладас:

— Смърт! Смърт!

В този миг се чуха силни удари по вратата; всички млъкнаха, извърнаха се към вратата; чуха се сега ясно гласове отвън:

— Отворете! Отворете! Това е гласът на поп Фотис! — извика някой.

— Гласът на Янакос — обади се друг. — Саракинците идват да ни го вземат!

Разтресе се вратата, заскърцаха пантите й, отвън се чу голяма глъчка на мъже и жени.

— Отворете, убийци! Побойте се от бога! — чу се сега ясно гласът на поп Фотис.

Поп Григорис вдигна ръце.

— В името божие! — извика той. — Вземам греха върху себе си!

Измъкна ножа си Панайотарос, извърна се към поп Григорис:

— С твоята благословия, отче! — каза той.

— С моята благословия, Панайотарос!

Но тълпата се беше вече нахвърлила върху Манольос; бликна кръвта, изпръска лицата; две-три капки паднаха, топли, солени, върху устните на поп Григорис.

— Братя… — чу се, тих, издъхващ, гласът на Манольос.

Но не можа да довърши; строполи се върху черковните плочи и затрепери. Ръцете му бяха още разперени като на разпнат; отвсякъде, от множеството удари с нож, течеше кръв.

Подуши кръвта народът, нахвърли се върху тялото, което потръпваше; старият Ладас беше впил беззъбата си уста в шията на Манольос и се мъчеше, побеснял, да му откъсне парче месо.

Панайотарос избърса ножа в остриганата си червена коса, намаза цялото си луничаво лице, извика:

— Изгори ме ти, Манольос, изкарах си яда, разплатихме се; добра среща!

Поп Григорис се наведе, напълни шепата си с кръв, поръси множеството:

— Кръвта му връз главите на всички ни! — извика той.

Народът прие капките, настръхнал.

— Отворете, отворете, убийци! — чуха се отново гласове отвън.

Поп Григорис кимна на клисаря; и той се приближи, като се олюляваше.

— Отвори вратата — заповяда попът, — и ела веднага да измиеш плочите от кръвта; не забравяй, тази вечер, в полунощ, е Рождество Христово.

— Обърна се към паството си: Да си вървим, братя християни — каза той, — изпълнихме дълга си, бог е с нас! Нека дойде сега поп Фотис да го погребе.