Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Отключи клисарят, проблеснаха в тъмнината неспокойни, гневни лица на мъже и жени.

— Къде е Манольос? — чу се задъханият глас на Янакос.

— Вътре е, идете да го вземете! — отвърна поп Григорис. — Сторете път да минем!

— Ако сте го убили — извика поп Фотис, — кръвта му да падне връз главите ви и връз главите на децата ви!

— Вътре е — каза отново поп Григорис, — идете да го вземете!

— Убили са го! — изрева Янакос и се втурна в черквата.

След него се спуснаха поп Фотис, Костандис, Андонис бръснарят, дебелият Димитрос касапинът и пет-шест жени саракинки.

И както тичаше към олтара, Янакос се препъна сред черквата в трупа на Манольос и се строполи върху него. И се разнесе сърцераздирателен вик:

— Манольос!

И Янакос, изцапан с кръв, запрегръща и зацелува, и замилва, виейки, убития си приятел.

Към полунощ камбаната започна да бие радостно и да кани християните да отидат на черква, за да видят Христос, който се раждаше. Газеничетата се запалваха, къщите се осветяваха, отваряха се една по една вратите и християните поемаха към черквата, зъзнейки. Нощта беше тиха, мразовита, без звезди. Само домът на Патриархеас беше със залостени врати и минувачите чуваха вътре голяма глъчка от мъжки гласове и от време на време и някое тънко, срамежливо женско оплакване.

Манольос беше положен в широкия креват на стария Патриархеас, плътно загърнат в бял чаршаф от лен и коприна от чеиза на майката на Михелис, стегнато повит като новородено бебе. Около него другарите му, бледи, безмълвни, будуваха; Янакос беше опрял глава до краката на Манольос и плачеше тихо, безшумно, жално като дете; беше се уморил да вика и да се блъска и сега се беше опрял до краката на приятеля си и плачеше. Костандис беше изтичал в Саракина да доведе Михелис; две-три жени се бяха скупчили на пода в един ъгъл, извърнали глави към стената, и го оплакваха тихо…

Поп Фотис, наведен, гледаше под светлината на газеничето лицето на Манольос, спокойно, съвсем бледо, с голяма рана от нож, която се проточваше от дясното слепоочие чак до брадата; от време на време протягаше ръка и му оправяше косите, които бяха сплъстени от кръв. И сетне отново свеждаше глава и потъваше в размисъл; старата Марта, ей сега на̀, му беше обадила, че агата се бил уплашил и проводил таен вестоносец в Мегало Хорио да му пратят пехота и конница в Ликовриси, защото, вика, болшевиките влезли в селото и искат да го убият, него…

„Ще дойдат с пушки и топове, и коне — мислеше си той, — как можем ние да им се опрем? Ще ни избият всички, трябва да бягаме; да избягаме, където ни видят очите… Докога, господи, докога?“

Протегна ръка, погали бавно, нежно, отчаяно лицето на Манольос.

— Напразно, напразно си даде живота, Манольос — прошепна той. — Убиха те, взе върху себе си всичките ни грехове, викаше: „Аз крадох, аз палих, аз убивах!“, за да ни оставят на мира нас, да пуснем корени в тая земя. Напразно… Напразно!

Слушаше поп Фотис как камбаната бие празнично и възвестява, че Христос се е родил, че е слязъл на земята, за да спаси света. Поклати глава, въздъхна:

— Напразно, напразно, Христе — прошепна той. — Наближават вече две хиляди години и все още… все още те разпъват. Кога ще се родиш, Христе, без да бъдеш вече разпнат, да живееш вечно с нас?

На разсъмване поп Фотис опря глава на желязната рамка на кревата, на който беше положен Манольос, и за миг задряма; и видя сън: уж гонеше около едно свежозелено кичесто дърво една съвсем малка жълта птичка като канарче; и уж беше още малко дете, когато беше започнал да я гони, и годините минаваха, той растеше, ставаше младеж, ставаше мъж, с коси и мустаци, отначало гарвановочерни, но полека-лека побеляваха, привеждаше се, ала все тъй гонеше жълтата птичка, а тя все тъй му избягваше, като скачаше от клон на клон по дървото и чуруликаше…

Само едно мигновение беше това, но когато поп Фотис се сепна и отвори очи, стори му се, че беше живял хиляди години и гонеше от хиляди години, без да се умори, с безспирно подновяващ се девствен устрем, една свещена, неуловима птичка, която приличаше на канарче. Но дълбоко в себе си, поп Фотис чувствуваше, че не беше канарче тази жълта птичка, която ту подсвиркваше присмехулно, ту чуруликаше с увлечение, вдигнала гушка към небесата.

— Каквато ще да е, ще я гоня, докато умра! — каза той и скочи прав.

Повика, събра всичките си другари, мъже и жени, в големия двор на Патриархеас; през нощта бяха дошли и всички останали, дето се бяха пръснали по градините, лозята и маслините. Изпълни се дворът.