Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Какви ги хортуваш, отче? Този скакалец да те тръшне — боже господи, не го и приказвай това! Не, отче, никой не те видя, никой!

Но сърцето на чорбаджията поп не се успокояваше. „За всичко, за всичко, проклет да бъде, за всичко е виновен онзи отлъченият Манольос! За всичко! Той обърка акъла на Михелис, той уби моята Марьори, той поведе и докара тук дрипавата Саракина, той накара Янакос да подпали селото… За всичко, за всичко, този предател, този продажник! Ще му изпия очите!“

Обърна се в леглото си, изяде още една чиния тарама хайвер, изпи и една чаша вино.

„Трябва да събера сили — каза си той. — Да ям колкото се може повече, да събера сили. Утре ще стана, ще отида при агата, да докара аскер от низами, да изгони болшевиците, та да зацари отново ред и справедливост на света…“

Вратата се отвори, попът се извърна.

— Добре дошла, кира Мандаленя! — каза той. — Приближи се да ти кажа нещо на ухото.

Старицата се приближи, наведе се.

— Разкарай съседките оттук, залости вратата и ми заколи една кокошка.

На другата сутрин агата се събуди, наостри уши — нито гърмежи, нито викове; спокойствие. Разтревожи се.

— Гяурите им недни! — измърмори той. — Свършили са вече! Какво, по дяволите, им е станало, та не се трепят!

Повика Марта:

— Не се ли трепят, мари, вече?

— Не, ага, укротиха се. Ала бунтовниците са заели къщата на стария Патриархеас и не искат да излязат оттам; била, казват, тяхна; а пък учителят, горкият, е убит…

— Убит ли? — извика радостно агата. — Абре, да са живи ръцете им! Отиде още един; ами поповете?

— Те са със седем души, ага, като котките; само са си изпотрошили мутрите и са си оскубали брадите; ама се държат, няма да умрат!

— Това е лошо — измърмори агата. — Ама търпение, до другата кавга. Оседлай ми кобилата.

Гърбушата понечи да тръгне, но агата я повика обратно.

— Къде е, мари, Браимчо? Рано-рано ми избяга.

— Дойде Пелагия, ага, дойде още по тъмници, кучката й недна!

— Да я вземат дяволите! Още ли, мари, не му е омръзнала? Какво й намира? Да пукне дано, мискининът му недей! Ама малко е още, горкото, не може още да различи бъбрека от фъшкията… Хайде, оседлай ми кобилата!

И поп Фотис се беше събудил рано-рано, болеше го още, но хапеше устни, не даваше на болката да издаде и звук и да го посрами. Повика Манольос.

— Манольос — каза му той, — бързо на работа, да не губим време. Разпредели мъжете, хайдете да заемете градините си, лозята и маслините си… Да построят във всеки имот по една колиба, да се укрепят добре, никой да не може да ни извади; а аз ще остана тук с няколко момчета; хайдете, с божията благословия!

— Боли ли те още, отче?

— Какво ще рече това, Манольос, боли ли ме, не ме ли боли? Тук светът пропада, мен ли ще гледаш? Хайдете, събери мъжете, пръснете се; агата всеки миг ще се появи.

Манольос слезе на двора; учителят още беше проснат върху калдъръма, сред двора; клепачите му се бяха сковали, не можеха да ги затворят; очите му гледаха нагоре към небето, но не виждаха нищо.

Жените бяха откъснали лаврови клонки и ги бяха нахвърлили върху него; няколко старици, седнали с кръстосани крака около него, го оплакваха тихо, нежно, без патос; една майка беше пъхнала в скръстените му ръце голям стрък босилек, да го носи за поздрав на умрялото й дете; беше учениче в школото на Хаджи Николис напоследък и даскалът го обичаше.

Повика Манольос мъжете, разпредели ги на три дружини, взеха си тоягите и оръжията и колкото храна можеха да носят, от килерите на къщата, отвориха вратата и излязоха навън; едната дружина щеше да заеме градините на стария Патриархеас, другата — лозята, а третата — маслините.

Селото спеше, минаха бързо по пустите сокаци, къщата на стария Ладас още димеше; снегът по полето се беше вече разтопил, небето беше съвсем ясно; върхът „Свети Илия“ се смееше, блестящ, целият в сняг.

Клисарят чу трополене на крака, отвори прозорчето си, видя ги, разбра. Облече се бързо-бързо, доволен, и изтича да изтърси злорадо лошите новини на поп Григорис.

— Ще го накарам аз да се пръсне от яд! — измърмори той, като хихикаше. — Аз трябваше да бъда митрополит, а той — клисар; ама съдбата е сляпа.

Пое тичешком по нагорнището, някои врати започнаха да се отварят плахо, петлите се събудиха; стигна до поповата къща, бутна вратата, влезе. Попът беше приседнал в леглото си и гледаше през прозореца настъпващия ден. Снощи старата Мандаленя беше намазала с някакъв гъст жълт мехлем разбитото му чело, за да зарасне, и му беше превързала главата с ивица черно платно; брадата му беше оредяла, а отдясно, под бузата, липсваше един голям кичур; и половината му мустак, десният, също беше оскубан. Попът излизаше от войната проскубан, пребит, като див котарак побойник.