Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Мъчеше се от зори да намери досущ този лик в дървото, дълбаеше припряно и отхвърляше насам-натам стърготини, за да го разкрие… Бързаше; привечер божественият лик блесна на мътната зимна светлина, излезе от дъбовия пън, изчезна от ума на Манольос, сякаш слезе целият от съня и се закрепи в дървото.

Тъкмо в този миг влезе, спокоен, отчаян, Михелис; погледна издълбания пън, стъписа се.

— Какво е това? — извика той. — Това е войната!

— Не, това е Христос — отвърна Манольос, като избърса изпотеното си чело.

— Ами че тогава, каква разлика има между него и войната?

— Никаква — отвърна Манольос.

Беше се мръкнало вече, сега валеше гъст сняг, тихо, безшумно и покриваше света; полето долу беше изчезнало; небето се беше снишило и се скубеше над земята.

Запали Манольос светилничето, смъкна предишното лице на Христос, което беше издълбал от бъз, и го постави до новото.

— Каква разлика! — промълви Михелис и въздъхна. — Същият ли е?

— Същият е; понякога е кротък, благ, доволен; сега е разгневен. Можеш ли да разбереш това, Михелис?

Михелис мълчеше; но след малко изрече:

— Някога не можех; сега мога…

И пак замълча.

Не беше се още добре развиделило във вторник, когато всички саракинци бяха на крак; върхът на планината блестеше съвсем бял, пророкът беше дебело загърнат, първите лъчи паднаха върху него и щом светлината го докосна, той порозовя, оживя, пробуди се.

Поп Фотис събра хората си:

— Чада мои — каза той, — в този ден ще се реши съдбата ни; търпяхме, колкото можахме, стигнахме до ръба на пропастта; ако потърпехме още малко, щяхме да се сгромолясаме; най-напред децата, а сетне и мъжете, и жените. Трябваше да изберем — от една страна, смъртта, от другата — борбата за живот; избрахме борбата. Съгласни ли сте всички?

— Съгласни сме, отче, всички!

— Попитах и стража, който стои над нас, капитан Илия; съгласен е и той. Попитах и сърцето си; съгласно е и то. Това, което предприемаме днеска, не го предприемаме слепешката, а с отворени очи, с бистър ум като свободни хора. Ще отидем да потърсим правото си; не милост, а справедливост! Имаме в полето градини, ниви и лозя, имаме маслини и къщи, да ни ги дадат! Не искаме да заграбим чужда земя, искаме да работим нашата, да живеем. Това не е армия на глада, а армия на онеправданите, на които им е дотегнало вече да бъдат онеправдани!

Няма да нападнем първи; но ако бъдем нападнати, ръце имаме, ръце ни е дал господ, ще отвърнем и ние. Какво може да направи, как може да прокопса справедливостта в едни несправедлив и безчестен свят, ако не е въоръжена? Ще въоръжим справедливостта; те как въоръжават неправдата?

Ще покажем днеска, че и добродетелта има ръце. Христос не е само агнец, той е и лъв; днес ще дойде с нас като лъв.

Манольос издяла от дърво лицето му; ето го! Този Христос ще върви пред нас като наш пълководец!

И като изрече това, поп Фотис вдигна високо суровия образ. В утринния въздух, ликът на Христос се залюля над множеството, изпълнен със закана. В последния миг Манольос беше оцветил с червена боя белега от рана, който се спускаше от сляпото око до брадата, и така Христос се струваше на възбудения народ като някакъв велик Войн, с рани от стари войни, който отново се хвърля в борбата.

— Този е пълководецът ни! — извика отецът. — Вдигнете ръце, поздравете го!

Обърна се към Лукас, знаменосеца.

— Лукас — каза му той, — закови тази свята икона най-отгоре на хоругвата; да ни води, да ни проправя път! А сега, всеки на мястото си, разсъмна се, тръгваме! Най-отпред Лукас със знамето, след него мъжете с оръжията, и най-накрая — жените и децата с прашките!

Строи се войската, прекръстиха се всички, взе поп Фотис иконата на свети Илия в ръце, Манольос застана най-отпред със своите хора, а по-назад — Янакос с тенекията с гас под мишница. Михелис беше застанал на една скала и ги гледаше как тръгват.

— Няма да дойда, отче — беше заявил той на поп Фотис, — ръцете ми са като отсечени.

И сега ги гледаше как тръгват; дрипи и парцали висяха по тях, мнозина бяха боси, други бяха обути с овчи кожи или с парчета от чували; лицата им бяха набръчкани, изхвръкналите им кости на скулите и на брадата се белееха, а очите ми се чернееха като дупки; гладни бяха, студено им беше, подтичваха, за да се постоплят… Не мразеха никого; искаха само да им е топло и да имат какво да ядат, за да не умрат…

Янакос постави за малко тенекията с гас на земята, потърка ръцете си, които бяха измръзнали.

— Няма ли да запеем бре, момчета? — извика той. — Така ли ми се отива на панаир? Напред! Някой марш, някое маане, някой тропар, каквото щете! Ама да запеем бре, момчета, да се постоплим!