Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— На барут ми мирише — каза Янакос на нощния си съучастник Лукас, — погледни лицето му!

— Добре, че сварихме, съвсем навреме! — отвърна Лукас. — Повечето от къщите са дървени; две тенекии стигат.

Жените, които също бяха поели по нагорнището, довтасаха; кудкудякаха, бърбореха за чудеса и светни, и сънища, протягаха шия, гледаха как отецът слиза — една виждаше, че има черни крила и лети, друга — че не са крила, а расо, но че един гарван е кацнал на рамото му и държи горящ въглен в човката си и му дава да яде. Но, изведнъж, всички до един занемяха; отецът минаваше.

— Елате с мен! — извика той на мъжете, без да се спре. — И вие жени! — каза и на женорята и отмина бързо, като носеше изправен Пророка в прегръдките си.

Всички се объркаха; сякаш между тях беше прелетяла и ги беше докоснала с твърдите си криле някаква хищна птица. Отпред — мъжете, зад тях жените, — всички го последваха възбудени. Слънцето се беше издигнало зад редките облаци и висеше като нажежено гюлле, съвсем бяло. Полето долу беше потънало още в кална мъгла; няколко старици, които бяха останали, излизаха от пещерите и поставяха ръка над очите си, за да видят хората, които се спускаха.

Стигнаха пред пещерите, поп Фотис се спря, закрепи иконата върху една скала, мъже, жени, деца се струпаха и го наобиколиха.

Простря ръце, отвори уста; отначало гласът му беше дрезгав, гърлото му — задавено; думите се блъскаха, скачаха една връз друга, напираха да излязат всички наведнъж, и никоя не излизаше; но полека-лека гърлото се отпуши, укрепна гласът, захванаха да се подреждат думите.

— Мъже — извика той, — чуйте! Вдигнете, жени, децата на ръце, за да чуят и те! Слизам от една огнена колесница; където ме отведе, там ще ви отведа и вас, каквото ми довери, ще ви го разкрия! Животът не е застояла вода, покорността и търпението не са най-мъжествените добродетели; нито най-богоугодните! Един честен мъж не може да гледа как пред него децата падат и умират от глад, без да се вдигне и да потърси ответ и от бога!

И ето, изкачих се на върха, за да се срещна със суровия господар на планината ни, да поговорим, да поспорим и да намерим лек за злото; негови са сега, санким, децата ни, носи отговорност!

Протегна ръка, обърна се към иконата:

— Носиш отговорност, огнени Пророко, и затова, за да ти кажа това, се изкачих до дома ти. И както изполичарят отива да даде сметка на господаря си за годината и му носи богати дарове от лозята и градините му, така и аз се натоварих с мъките и сълзите на народа и ги положих, господарю, в нозете ти.

Цяла нощ, чеда мои, стоях пред този пророк и му говорех. Разказах му кои сме, откъде идваме и как дойдохме, тук, на планината му, и потърсихме убежище под покрива му; знаеше той всички тези неща, бях му ги казал вече, но добре беше да ги чуе отново. Слушаше, слушаше и не продумваше.

А сетне му заговорих и за съседите му долу, в Ликовриси; как се отнесоха с нас, как ни изгониха всички; и попове, и старейшини, и народ, как ни ограбиха и не ни дават да обработваме земята, която ни подари, да е жив и здрав, Михелис… Всичко му разправих, изкарах си яда. Слушаше, слушаше и не продумваше.

А сетне му говорих за мъченичеството на неговия народ, за глада, за студа, за болестите… „Безсрамието на богатите премина всяка граница, вратът на ситите надебеля прекалено много, ножът опря до кокала, страшни огнени колесничарю! — извиках му аз. — Впрегни огнените си коне, слез долу!“ Слушаше, слушаше и не продумваше.

Аз се разпалих, ядосах се, гледах го и си казвах: „Няма ли да се пръсне сърцето му? Как може да понесе толкова мъка? Толкова неправда, толкова безсрамие? Няма ли да скочи от иконата? Няма ли да впрегне пламъците, да ме сграбчи за врата, да ме тури до себе си, да слезем в Ликовриси?“

Опрях се на иконата, наведох се към ухото му: „Илия! — извиках му аз. — Ей, капитан Илия! Чуй още и това: децата ни вече не могат да се държат на краката си от глад, едни взеха патерици, други тояги, закуцукаха като гарги и слязоха в Ликовриси да просят… Знаеш ли, научи ли, наведе ли се от иконата си да видиш как ги приеха ликоврисяните?“

Усетих под устните си, че тялото на пророка се стопли и се размърда; поокуражих се. „Благоволи ли — извиках му — да се наведеш от огнената си колесница, където седиш и се разхлаждаш, да погледнеш долу и да видиш как ги приеха ликоврисяните? Едни взеха тояги и ги изгониха от вратите си, други ги пребиха от бой!“

Но едва му казах това и отскочих назад изплашен; иконата сякаш ме ритна; сякаш четирите огнени коня оживяха, сякаш устните на пророка се раздвижиха и чух силен глас: „Да вървим!“