Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Върви да намериш Михелис, Костандис, да му кажеш лошата вест; аз не мога… Кажи му я внимателно, защото напоследък Михелис е неузнаваем; ходи насам-натам мълчалив, гледа те, но умът му е другаде, питаш го нещо, а той не ти отговаря… А през нощта трепери от страх да легне да спи. Веднъж го попитах: „От какво се боиш, Михелис?“ Отвори с мъка уста: „От умрелия… — отвърна ми той — от умрелия…“ Хайде, събери смелост, Костандис, върви да го намериш; аз отивам при отеца.

— Всичко вече свърши, Костандис — каза Михелис и затвори сребърното евангелие, което четеше. — Нямам вече нужда от нищо; бог взе нож и разряза на две живота ми, и хвърли половината на земята; сега хвърли и другата половина. Олекна ми.

Костандис се разтревожи, като видя колко спокойно прие Михелис страшната вест; почувствува, че зад ведрото лице на Михелис светът изчезваше за него.

— Отиде вече, всичко вече свърши — повтори някогашният чорбаджийски син и стана.

Взе от една вдлъбнатина в скалата едно въже и върза здраво евангелието, сякаш то беше някакъв опасен звяр, та да не хапе. Погледна Костандис, поклати глава.

— Накъде да се обърнем, Костандис? Към човека ли? Мръсотия и смрад. Към бога ли? Оставя стария Ладас да живее и царува, и убива Марьори. Към себе си ли? Червей, който зъзне и се припича на слънце; и тъкмо когато си казва: „Добре съм, припичам се…“, минава някое ходило и го премазва… Разбираш ли ти нещо, Костандис?

Костандис имаше деца, къде можеше да разбере! Стана.

— Отивам при Янакос — каза той.

Янакос, в пещерата, която беше превърнал в килер, мереше още колко брашно и колко олио оставаха; виното от доста време беше свършило.

— Още два дни — измърмори той, — най-много три; тъкмо ще ни стигнат; сетне война; а после ще видим! Животът е болест, която се лекува; ето, докато живея, докато си мисля, че аз живея, живее и моят Юсуфчо, и се окуражавам; ще дойде ден, когато пак ще се съберем. Смъртта не се лекува.

— Здравей, Янакос! — чу се зад него един глас. — Какво ми правиш? Не слизаш вече в селото.

Янакос се обърна, видя Костандис:

— Добре дошъл, Костандис! — каза той радостно. — Слизам в селото, но къде можеш да ме видиш! Тъмно е като в рог тогава!

И му разказа със смях как два пъти беше слязъл в селото, като вълк и как се беше вмъкнал в двете къщи.

— Погледни тук — каза той накрая, крадените храни свършват; ама гаста, ето я тук, в ъгъла, е непокътната; стои и чака да изпълни дълга си.

— Какъв дълг? — попита Костандис разтревожено.

— Да се превърне в огън, Костандис; не е ли това дългът й? Иначе, защо я е пратил господ на този свят?

Помисли малко, плесна се по челото.

— Добре, че дойде, господ те изпраща. Искаш ли да ми направиш една услуга? Днес е неделя; другиден, в сряда, можеш ли да вземеш магаренцето ми от стария Ладас? Ще му кажеш, че ти трябва, и като платиш на стария чифутин, ще ти го даде; дръж го в къщата си. Чу ли? Не бива да изгори и косъм от него; в къщата ти ще бъде на сигурно място.

— Имаш намерение да подпалиш къщата на стария Ладас ли? — извика изплашено Костандис.

— Ами че какво приказвахме досега толкова време? Не е ли това дългът на гаста? Господ знае какво прави!

— Премери добре тая работа, Янакос, да не си намериш белята!

— Мерих я и я премерих, Костандис, иде ми таман, сякаш по поръчка! Казах го и на пророк Илия, на капитан Илия, както му вика отчето; съгласен е и той.

Костандис се почеса по главата.

— Не разбирам — каза той.

— Не разбираш, защото имаш кафене, имаш жена и деца, не си гладен, караш я някак… Защо да разбереш? Нямаш сметка. И така, прекланяш се; ала бездомният, Костандис, не се прекланя; това е цялата тайна… Във вторник слизаме в селото и бог да ни е на помощ!

— С вас съм, Янакос — каза след някое време Костандис, като въздъхна. — Често си говорим с Андонис и с дебелия Димитрос касапина; какво можем да направим и ние?

— Върви да попиташ поп Фотис, той ще ти каже; аз искам само едно нещо от теб: магаренцето ми във вторник да бъде в къщата ти, нищо друго… И си опичай акъла, нещастнико, да не се изтървеш някъде!

Мина неделя, дойде понеделник; по обяд започна да вали ситен сняг, покри се върхът, обви се в бял кожух свети Илия, побеляха планинските долове, гаргите се спуснаха към полето, изгладнели. Небето блестеше тъмнопурпурно като мед.

Манольос, приведен още от сутринта над дървото, беше съсредоточил всичките си сили върху дъбовия пън; душата му се беше превърнала в стоманено длето и режеше, дълбаеше, отместваше дървото, мъчеше се да освободи скрития в него образ на Христос. Непроменен стоеше в него божественият лик, такъв какъвто го беше видял оная нощ в съня си, суров, печален, свиреп; дълбок белег го пресичаше от дясното слепоочие до брадата, мустаците му бяха увиснали, а веждите му смръщени, изпълнени с негодувание и болка.