Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ама какво ще яде тази вечер? Как ще спи? Виж какъв мраз е.

— Няма да яде, няма да спи, не му е студено; така, както е сега, ти казвам, няма нужда от нищо. Като умрял е, като безсмъртен, не знам. Няма нужда от нищо.

Тъкмо в този миг се появи Янакос; беше намръщен, мърмореше и ругаеше.

— Не си нещо пак на кеф, какво ти е, Янакос? — попита Манольос. — Как вървят работите, домакине на Саракина?

— „Как са, гарване, децата ти?“ — „Все повече почерняват!“ — отвърна Янакос.

И след малко добави:

— Припасите свършват, ето какво ми е, скоро ще стигнем дъното… Какво ще правим? Да взема пак ония с орловите нокти и да връхлетим в полето ли? Сега е ред на поп Григорис.

— Ред е на Ликовриси, почакай! — каза Манольос.

Янакос подскочи, плесна радостно с ръце.

— Дойде ли часът? — извика той. — Каза ли отчето?

— Не е казал още нищо, но май че часът наближава… Преляло е, казва, сърцето му.

И разправи за разговора си с отеца.

— Да можеше да почака още малко… — прошепна сега Янакос. — Та да сваря; не съм още готов.

Двамата приятели се извърнаха и се взряха, в лицето му в тъмнината.

— Липсва ли ти нещо, Янакос? — попита Манольос.

— Разбира се, че ми липсва.

— Какво?

— Гас; дадох дума на господа, че ще подпаля къщата на стария Ладас.

— Жесток си… — отвори сега уста и Михелис.

— Справедлив съм — отвърна Янакос. — Ако Христос днес слезеше на земята, на такава земя, какво мислиш, че щеше да носи на рамо? Кръст ли? Не; една тенекия гас.

Манольос скочи, опря се на скалата на пещерата и заслуша.

— Какво ще кажеш и ти, Манольос? — попита Янакос. — Защо мълчиш?

— Отде знаеш това, Янакос? — прошепна Манольос, като цял трепереше. Не го знам, не съм го научил, никой не ми го е казал; сигурен съм.

Замълча и след малко добави:

— Децата ни — каза той, — дето след няколко дни пак ще обикалят с патерици по улиците на Ликовриси и ще се ровят из боклука, за да намерят нещо за ядене, разни кори и мръсотии, а стопаните хора ще ги гледат и ще им се смеят, децата ни такъв виждат Христос в съня си; такъв го викат да слезе на земята — но сутринта, като се събудят, забравят, деца са, санким, и отново се навеждат към боклуците и се ровят…

Манольос слушаше, дишаше тежко и мълчеше; но вътре в него сърцето му блъскаше силно и разтърсваше цялото му тяло. Поминалата нощ беше видял такъв, точно такъв, Христос в съня си, но се срамуваше сега да признае. Уж слизаше от една осветена гола планина като Саракина бос и носеше на рамо не кръст, а тенекия с гас; а лицето му, сурово, печално, свирепо, гледаше към Ликовриси.

Извърна се към Янакос:

— Имаш право, другарю — каза той, — не кръст, а гас.

— Отивам да потърся ония моите с орловите нокти; да не губим време.

Спря се на входа, засмя се.

— Поп Григорис — каза той — има лампа, гори гас; навярно има, значи, някоя тенекия с гас в килера си; а може да има и две, ще взема Лукас със себе си; той става добра стълба. Добро осъмване!

Беше се вече съвсем разсъмнало, когато Манольос различи поп Фотис, който слизаше от върха на планината. Скачаше от скала на скала, расото му изглеждаше като черни криле, косите му бяха разпилени върху раменете; сякаш наистина беше пророк Илия, защото така, както изтокът аленееше и хвърляше зловеща светлина зад него, на човек му се струваше, че отецът слизаше обгърнат от пламъци.

Няколко жени, които бяха отишли да налеят стомните си с вода, го видяха, изплашиха се и завикаха — Свети Илия се спуска от планината!

Изскочиха навън и мъжете, Манольос застана начело и всички заедно тръгнаха да го посрещнат, защото, изведнъж, всички предусетиха, че им носи някаква голяма вест.

— Какво носи в ръце бре, момчета? — извика Янакос.

Не беше спал никак и очите му го смъдяха; не се беше и измил още, та ръцете му миришеха на гас.

— Наистина, какво носи? — каза и Михелис, като се мъчеше да различи.

— Икона! Икона! — извика Лукас, който вървеше най-отпред и също миришеше на гас.

„Взел е свети Илия и ни го носи! — помнели си Манольос. — Добър знак!“

Сега добре различаваха лицето на отеца; строго, сериозно; сякаш не ги виждаше, сякаш не ги чуваше, че викат, сякаш умът му не се беше още откъснал от суровото усамотение.

— Момчета — каза Манольос, — нека се отдръпнем, за да мине; нека не му говорим; още разговаря с бога.

Отдръпнаха се, оставиха пътеката свободна.

Отецът слизаше стремително, бързаше, свличаха се камъните и сега всички ясно виждаха, че в прегръдките си държеше, изправена, чудотворната икона на Пророка.