Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Всичкото това жито, зехтин и вино трябва да се превърне в кръв, да закрепнем и да предприемем нападението — казваше днес поп Фотис на Манольос. — Не можем вечно да гладуваме и да крадем; трябва да слезем в селото, да заемем, с добро или със сила, земята, която ни подари Михелис; само благодарение на нея ще можем да живеем на тая безплодна планина и да пуснем корени.

— Скоро — каза Манольос — лозята ще искат подрязване, маслините — почистване, нивите — торене; така ли ще ти оставим да запустеят? Губим годината; какво чакаш, отче?

— Чакам вестта вътре, в себе си, Манольос, гласа, който ще ми заповяда: „Върви!“ Никога през живота си не съм вземал голямо решение, преди да чуя този глас; а това решение, за което казваш, Манольос, е голямо: ще се пролее кръв.

— Знам това, отче; но може ли нещо да стане в един безчестен и несправедлив свят без кръв? Казвах си: ликоврисяните ще видят докъде стигнаха децата ни, ще видят подутите им кореми, хлътналите бузи, клечкоподобните им крака и ще се смилят; и така, изпратих няколко от тях завчера в Ликовриси… Знаеш ли как ги приели? Едни взели тояги и ги изгонили от вратите си, други им подхвърляли като на кучета парче сух хляб… И само един ги съжалил: знаеш ли кой, отче? Агата! Видял ги от балкона си, че се ровят и търсят семена, люспи от картофи и лимонени кори, за да ги ядат. „Абре, какви са тия? — извикал. — Маймунчета ли са, човечета ли са?“ Слязъл долу, отворил вратата, вкарал ги вътре. Повикал Марта: „Застели им мари, Марта, софрата; дай им да ядат, каквото имаме; маймунчета са, дай им да ядат, да станат човеци…“

— Не знаех това, не знаех това! — извика отецът и очите му се изпълниха със сълзи и огън.

— Не ти го казах, отче, за да не те огорча; пълно е сърцето ти с отровата, с която те поят хората; да туря и това, та да прелее ли?

— Трябваше да ми го кажеш, Манольос, трябваше да прелее! Ако не прелее човешкото сърце от любов или от гняв, нищо не може да стане на този свят, да го знаеш!

Замълча; сякаш изведнъж беше отмалял, и седна на един камък; сведе глава на гърдите си и остана дълго време така, сякаш се ослушваше. Манольос също седна, срещу него, и се загледа надолу към полето. Не валеше вече, земята се чернееше, мокра, наситена. Духаше лек ветрец и листата на маслините се полюшваха, ту сребристи, ту тъмнозелени; лозята, мокри и те, изглеждаха съвсем черни; един сокол се спусна от връх Св. Илия и се зарея над полето.

Поп Фотис стана.

— Преля сърцето ми — каза той, — отивам.

Манольос не му каза нищо; чувствуваше тялото на стареца изпънато, готово да се счупи. „По-добре да не му говоря — помисли си той, — по-добре…“

Поп Фотис се закатери по скалите, пое по пътеката към върха на планината; Св. Илия блестеше съвсем бял.

Изкачваше се, изкачваше се отецът, изправен като двайсетгодишен момък, като меч. Ту се изгубваше сред скалите, ту отново се появяваше и продължаваше да върви; беше свалил калугерската си шапка и косите му се развяваха от вятъра.

Скоро Манольос го различи пред църквицата, съвсем черен на фона на бялата стена, и малък-малък като сокол; и изведнъж се открои вратата, тъмна, беше се отворила, отецът влезе вътре и изчезна.

А Манольос влезе в пещерата си, взе един дебел дъбов пън и започна изведнъж да дълбае новото лице на Христос.

Мръкна се, а отецът още го нямаше. Беше се вдигнал силен леден вятър, небето се смрачи; вълчият вой отново се чу далеч в нощта.

— Да отидем да видим какво е станало с него, да не му се е случило нещо… — каза Михелис.

От толкова дни насам това бяха първите думи, които излязоха от устата му; потънал все повече в горчиви размисли, той ту въздишаше, ту гледаше нагоре към църквицата в планината и се усмихваше успокоен. Носеше плитките на Марьори на голо в пазвата си и току се стряскаше и ги опипваше, сякаш се боеше да не ги е загубил; а през нощта викаше на сън и скачаше прав и не искаше повече да спи.

— Да отидем да видим какво е станало с него, да не му се е случило нещо… — каза той тази вечер на Манольос, който спокойно си седеше в пещерата.

Навярно беше вече полунощ.

— Нищо не може да му се случи — отвърна Манольос. — Като го видях как скочи прав, Михелис, и как пое по пътеката, нищо не може да му се случи; стори ми се, за миг, че е безсмъртен.

— Забави се… забави се… Какво прави? — измърмори Михелис, когото думите на приятеля му не бяха успокоили.

Говорят си, водят таен разговор двамата, кроят планове, Михелис; свети Илия и той. Никой не бива да им се меси; вземат решение.