Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Да е жив и здрав — отвърна поп Фотис и се засмя, — и господ да му плати с лихва! Ще седна веднага да му напиша едно писание, че четирима ангели влезли през нощта в дома му, взели скъпите дарове, натоварили ги на крилете си и ни ги донесли тук на Саракина. И ще приложа и една разписка, както е редно, да му се изплати на другия свят.

— И да му пишеш, отче — каза Янакос, като се засмя, — че един от ангелите е искал да му строши кюповете и бъчвите, та да се разлеят виното и зехтинът, но в последния момент му станало жал; не за него, а за виното и зехтина.

Поп Фотис се обърна към Манольос:

— Манольос — каза той, — донеси един тас, да почерпим ангелите! Влезте вътре да отърсите крилата си, мокри са.

Влязоха вътре, напълниха таса, пиха всички, в настроение.

— За здравето на стария Ладас, добрия човек! — каза отчето.

— За здравето на ангелите! — каза Манольос.

— За здравето на Свети Вълк! — обади се и Лукас. Когато тръгвахме, той виеше от върха на Саракина и ни даде кураж.

— Ами Михелис? — попита Янакос. — Загубихме го.

— Върна се — отвърна Манольос — целият изкалян, не отрони ни дума; спи.

Когато на сутринта старият Ладас се събуди и слезе в градинката на къщата си и видя стълбата, опряна на стената, обзеха го съмнения. Извърна се, повика жена си, която се беше събудила и седеше на прозореца, и гледаше със стъклени очи света. Ей, кира Пинелопи, кой тури стълбата на стената? Твоя милост ли?

Ала кира Пинелопи се беше заловила вече с чорапа и плетеше; и не се и обърна дори. Взе старецът стълбата на рамо и я отнесе в килера; огледа наоколо, всичко си беше на мястото: кюпове, бъчви, смокини, дюли.

— Слава богу! — прошепна той. — Добре, че не са влезли крадци! Побъркана е, горката; трябва да си отварям очите; способна е да подпали някой ден къщата.

Влезе в обора, видя магаренцето на мястото му.

— Какво ти беше, бре, та рева през нощта и ме събуди? — каза той и го ритна ядосан.

Но и магаренцето не се и обърна и то да го погледне; големите му очи бяха потънали в странен унес; сякаш беше сънувало, че през нощта уж беше дошъл истинският му господар и го галеше полека, нежно, както си беше свикнал, под шията и по корема, и по гърба; и че то уж беше навирило опашка и изревало от радост. И че уж господарят му го беше сграбчил за муцуната, за да не реве, и го беше целунал по ушите и по шията, и след това уж беше отлетял през малкото кръгло прозорче…

И кроткото, богобоязливо магаренце наведе глава, затвори очи и се помоли на своя си бог — един бог с огромна рошава опашка, с чисто бяла магарешка глава, със златен самар, с червени хамути, украсени със сребърни пулове, като звезди:

„Господи, направи тъй, че сънят, който ти ми прати през нощта, да се сбъдне!“

В това време чудото се разнесе рано-рано из цяла Саракина: четирима ангели донесли през нощта жито, зехтин и вино на гладните! По-наивните го повярваха и се прекръстиха, по-хитрите поглеждаха Янакос и Лукас и се подсмиваха. Жените се нахвърлиха на житото, започнаха да го чистят и да пеят, много нежно, с тих глас, сякаш приспиваха бебе, сякаш люлееха някакъв древен божествен младенец. И зрънце дори да паднеше долу, присягаха се бързо и го вдигаха, сякаш то беше скъпа част от тялото на бога и не трябваше да падне на земята и да се омърси. Счукаха бързо-бързо малко жито върху камъните, омесиха пита, изпекоха я на жар, намазаха я и с малко зехтин, за да стане по-вкусна, и раздадоха на всички по един залък като просфора.

И наистина, сякаш беше божие тяло, почувствуваха как костите им закрепнаха и плътта им нарасна; а когато и пийнаха по глътка вино, жените не можаха да сдържат повече сълзите си.

„Господи — мислеха си, — един залък хляб, една глътка вино, какво друго иска душата, за да й израснат криле?“

Привечер двама мъже взеха мливото, за да го отнесат на воденицата; жените го придружиха доста надалеч, със страх, сякаш се бояха, че нямаше да се върне.

— Кога по живо по здраво ще се върнете? — извикаха те на мливарите.

— Утре рано-рано, не се бойте, жени! — отвърнаха те със смях.

Янакос беше станал сега домакин на Саракина, той пазеше храните; и раздаваше на жените всяка сутрин каквото беше нужно, за да сготвят през деня.

— Икономия, деца — викаше той, — стегнете си коланите, докато мине зимата, имат, санким, и друга работа ангелите, не могат да ни носят всеки ден…

Влезе малко хляб и зехтин в тялото, и пламъкът, който беше готов да угасне, лумна отново. Подутите деца взеха да идват на себе си и бузите им да добиват цвят; сега жените имаха мляко и бебетата не плачеха вече по цяла нощ; и мъжете се посъвзеха, закрепнаха отново мишците им, носеха камъни, за да довършат започнатите къщурки. От време на време се чуваше сега и смях, и по някоя шега, а в поотдалечените пещери човек можеше да срещне дори някоя двойка, която имаше вече сили да се прегръща и целува.