Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Лошо, Янакос; другарите, които работят по околните села, донесоха малко хляб, но къде може да стигне! Изпратихме хора в Ликовриси. „Да пукнем!“ — ни обади старият Ладас. — „Нека стори чудото си вашият поп Фотис!“ — беше отговорът на поп Григорис. И само Димитрос касапинът ни изпрати малко месо, и Костандис омете бедния си килер; но дори и по залък не се пада на дете.

— Къде е отчето?

— Ето го!

Поп Фотис влезе, седна на земята, мълчаливо. Беше погребал, ей сега на, две братчета, които бяха умрели от глад заедно, прегърнати; баща им му ги донесе в едно корито, обвити в трева; нямаше платно, за да им направи саван. Вдигна ги старецът внимателно, за да не ги раздели, положи ги на земята и им прочете молитва; в това време бащата копаеше малко по-настрани едно гробче.

Никой не говореше; старецът първи отвори уста.

— Тежко и горко на човека — каза той, — който иска да мери бога с мярката на сърцето си; загубен е! Може да му мръдне умът, да започне да богохулствува и да се отрече от бога…

Замълча отново; сам се изплаши от думата, която му дойде на устата, но повече не можа да се сдържи:

— Какъв е този бог, който оставя децата да умират? — каза той и стана прав.

— Отче — каза Янакос, — аз не меря бога, меря хората; премерих ликоврисяннте, съдих ги, осъдих ги и тази нощ ще сляза да взема това, което те отказаха да дадат.

Свещеникът се замисли за миг; спомни си отново за двете прегърнати братчета.

— С благословията ми — каза той, — вземам греха върху себе си.

— Аз го вземам, отче — запротестира Янакос. — Не ти го давам.

Стана.

— Момчетата ни чакат — каза той. — Хайдутите и харамиите!

— С божията благословия? Скоро ще слезем всички заедно, открито!

— И аз ще дойда! — каза Михелис, отваряйки за първи път уста.

— Ела, Михелис, да се поразкършиш!

Хвана го за ръка, тръгнаха пипнешком в тъмнината; Янакос сега имаше настроение.

— Добро начало, Михелис, да се поразкършим малко, брате! Досега — падни, пито, да те изям! Ама пада ли питата, да не е луда? Протегни, де, ръка, грабни я! Да не товарим с всичко господа, добър е, не казвам, ама си има и той дертовете, къде може да свари! Нека се поразмърдаме и ние малко! „Защо ти е, вълчо, толкова дебел вратът?“ — „Защото си върша сам работата!“ Нека си свършим тогава и ние сами работата тази нощ… Хайде, другари, по-живо!

Беше различил в пещерата другарите си, насядали бяха около един малък огън и чакаха; скочиха всички на крака.

— В името божие! — каза Янакос. — Взехме и благословията на отчето. Да вървим! Не си слагайте дебелите си обуща и ботушите; ще вдигнат шум и ония ще ни усетят.

Всички се разсмяха; откъде да намерят обуща? Бяха увили краката си с парцали.

— Взе ли апашкия фенер, Лукас?

— Липсва ли косът от гроздобер? Ето го!

Янакос го погледна, засмя се.

— Подари ни го горкият капитан Фортунас — каза той; — гледа го сигурно от пъклото и примира от смях.

Начело тръгнаха Янакос и Лукас, отзад — другите двама другари; Михелис се откъсна самичък.

Вършете си работата, момчета — каза им той; — мен ме оставете; ще пообиколя из селото. Гъст мрак, валеше. Течаха като копринени нишки ручейчетата, сливаха се, падаха от камък на камък. От време на време из планинските усои някоя нощна птица проточваше писък, нежен, изпълнен с жалба, съкълдисваше се и търсеше другар. А горе, откъм връх Св. Илия изведнъж се разнесе далечен, провлечен вой; четиримата мъже се спряха.

— Вълк — каза Янакос; — гладен е и той.

— Може да е и свети Илия — каза Лукас. — И той е гладен.

— Помага ни и свети Вълк! — каза Янакос. — Да вървим, момчета; агнетата долу, в селото, ни чакат.

Тръгнаха отново; Лукас хвана подръка Янакос.

— Намислил ли си къде ще ударим? — попита той.

— Намислил съм. У най-богатия, у най-безчестния, у най-големия чифутин. У стария Ладас. Ще натъпчем чувалите и меховете си догоре! Да хапне горката Саракина, да хапне, та да не вие.

И след малко добави:

— Някоя нощ ще слезем да откраднем и газ — каза той.

— Хляб и газ! Имаш право, Янакос; тези две неща му трябват на човека, за да живее и да отмъсти; Защото не е достатъчно само да живее.

Наближаваха вече селото; Янакос се спря; обърна се към другарите си:

— Аз ще вървя най-отпред — каза той, — познавам всички кътчета: ще ме следвате един зад друг, отдалеч; аз ще се покатеря първи.

Навлязоха в уличките; пусти бяха; наближаваше вече полунощ, цялото село караше първия сън.

„Дано не ме подуши пак Юсуфчо и да започне да реве… — помисли си Янакос, тъкмо когато вече стигаха до къщата на стария Ладас; — да даде господ да спи…“