Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Знам ли и аз? Объркани работи! Много здраве, казва, а Браимчо е станал като агънце.

Зимата настъпи рязко. Освирепя божието лице. Заваляха безспирни дъждове, задуха леден вятър от планините, листата на дърветата пожълтяха, окапаха, натрупаха се, изгниха, взе си ги обратно и ги погълна земята. Семената в земята пиеха влагата, издуваха се, изпълваха се с мляко, готвеха се да пуснат кълнове, да се вкопчат в пръстта и в камъните и отново да покрият земята през пролетта. Гущерите се свряха в дупките си, затвориха се пчелите в кошерите си, прилепите увиснаха като гроздове в пещерите. Цялата природа се беше спотаила и чакаше.

Селяните се прибираха рано в къщите си, запалваха огнищата си, изваждаха от килерите си урожая, зехтина, виното, което бяха събрали през лятото, дъвчеха го, пиеха го и се хранеха; маслените лампи осветяваха жените, които предяха, плетяха, чистеха жито и разказваха, за да им мине времето, прастари приказки и безсрамни истории.

Прибрал беше в кошарата овцете си Никольос и седеше край запаленото огнище, коляно до коляно с Леньо, която беше изпрела доста вълна и приготвяше шапчицата и палтенцето на бебето; коремът й се беше вече издул. А Никольос я гледаше така, както селяните гледат добре изораната, добре засята земя, когато вали.

— Да го кръстим Георги — казваше Леньо, — Георги, на името на дядо му, стария Патриархеас…

— Не, да го кръстим Харидимос, на името на баща ми — настояваше Никольос.

— Не, ти казвам, да го наречем Георги!

— Мъжът командува; ще го наречем Харидимос.

И току се сграбчваха, тръшваха се на постелята, край огъня, и се сдобряваха.

Поп Григорис, щом се пооправеше времето, яхваше мулето си и отиваше в Мегало Хорио да види Марьори; и се завръщаше все по-навъсен и отчаян. Свирепо бе станало лицето му, а сърцето му — на камък. Веднъж, навръщане от Марьори, като срещна Пелагия да шляпа из калта, боса, с бузи като априлски трендафил, той се разсърди на господа.

— Защо извърши спрямо мен такава неправда? — извика му той. — Къде е справедливостта ти? Топиш като свещ Марьори, а даваш бузи като трендафил на блудниците.

А Браимчо седеше и той край огнището, за да се постопли, обезсилен, укротен, палеше послушно чибука на агата и току му пълнеше чашата с ракия, и мълчеше… А агата го поглеждаше изкосо и се усмихваше лукаво…

— Как ти се вижда бре, Браимчо, животът? Искаш ли да се върнеш пак в Смирна?

— Добре съм си и в Ликовриси, не мърдам оттук!

— Тръшна те долу жената, нещастнико; не ти ли казвах, аз: варда от жени! Ама ти, не, та не: жена искам! Сега я искам! Заповядай сега, хубаво да патиш!

А старият Ладас, когото стипцалъкът беше закалил, се разкарваше бос по нивите и лозята си, когато се покажеше слънце, и отпред вървеше магарето на Янакос, върху което седеше безжизнената кира Пинелопи.

— Виждаш ли, кира Пинелопи — казваше й той, — господ е справедлив, добър стопанин като мен, разбира от търговия. Не загубихме трите лири, за които те беше страх, имаме си сега магаренцето и се любуваш отвисоко на света… Ех бре, пак ти казвам, ако поживеех още двеста години, царица щях да те направя!

Събираха се в кафенето на Костандис селяните и пиеха градински чай, пушеха наргиле и играеха на префа, а по младите — на табла. Миришеше въздухът на градински чай и тютюн. Всяка събота вечер идваше и учителят, туряха го по средата и им разказваше подвизите на прадедите; и полека-лека, както си разказваше, разпалваше се даскалът, ставаше, размахваше ръце, викаше. Нареждаше всички столове с наргилета от едната страна, а, от другата — масичките с таблите.

— Тук, вдясно — викаше, — са строени персите, тук, вляво — гърците… Да кажем, че аз съм Милтиад; колко са персите? Един милион; колко сме ние, гърците? Десет хиляди. Започва атаката!

Нахвърляше се даскалът върху столовете, прекатурваше ги, опасност грозеше наргилетата, намесваше се в битката и Костандис и ги събираше.

— Победени са напълно! — викаше даскалът вир-вода от пот. — Хвърлихме ги в морето, при Маратон; да живее Гърция!

В началото на играта селяните се смееха и се присмиваха; но полека-лека увличаха се и те, разпалваха се; никой не искаше да отиде отдясно, с персите; всички тичаха и се строяваха зад Хаджи Николис — Милтиад.

— Да си жив, Милтиад! — викаха селяните след края на битката и току го черпеха с градински чай.

Един ден Янакос слезе от планината, влезе в селото. Валеше лапавица, улиците бяха пусти. Гледаше комините, които пушеха, вдъхваше миризмата на гозбите, които домакините готвеха, различаваше по миризмата му всяко ядене — това са пържени картофи, тук пекат суджук върху жар, по-нататък заливат с вряло масло пилафа… „Добре я карат, мръсниците — мърмореше си той, — добре се тъпчат, проклети да са!“ Още по-нататък тъкмо вадеха хляб и миризмата му раздразни ноздрите му. „Хляб… — каза той, — хляб…“ — и устните му залепнаха.