Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Има право Михелис — говореше си сам той и слизаше, — има право, брат ми е злодей и лъжец; а аз — един окаян честен човечец. Но ще се стегна, ще отида веднага, още тази вечер при него; и ще му запратя истината право в мутрата, и бог да ми е на помощ!

Поп Фотис и Михелис завариха Михелис да ги чака пред пещерата. Още щом ги видя, сърцето му укрепна, не беше вече сам, светът се укроти; и мъртвецът изчезна от въздуха.

— Добре дошли — каза той, — тежка беше самотата.

— Тежко беше и пътуването — каза поп Фотис, — но господ е пълен с крила.

С малко думи, прав, той разказа как се е видял с владиката и какви приказки са си разменили.

— Война, значи? — каза Михелис и въздухът отново се изпълни с мъртъвци.

— Война — отвърна поп Фотис. — Отпърво имахме турците, агите; сега имаме нашите, коджабашиите; тия са по-лоши; но Христос, босият, е с нас.

Обърна се към Манольос:

— И невинаги образът на Христос е такъв, какъвто го издълба ти, Манольос, веднъж на дърво: кротък, миролюбив, дето му удрят една плесница, а той извръща и другата си буза; той е и суров, върви начело, а подир него — всички онеправдани на този свят. „Мислите, че съм дошъл да донеса мир на земята ли? Дойдох да подпаля света, нож държа!“ Чий са тия думи? На Христос. Такова е вече за нас лицето на Христос, Манольос.

Очите на попа горяха в мрака на пещерата като два запалени въглена. Замълча; и след малко додаде:

— Радвам се, радвам се, че имаме такъв водач, чеда мои; добро е агнето, но когато около него има вълци, по-добър е лъвът.

Някой се появи на входа на пещерата; нечие лице смътно просветна, две ръце се протегнаха.

— Кой е? — извика Михелис уплашено.

— И сред мрака и дъжда, се чу, изпълнен с гняв и печал, гласът на Янакос: Аз съм, братя! Зарязах безчестното село, търся убежище във вашата планина.

— Добре дошъл, Янакос! — извикаха всички и се спуснаха да го прегърнат.

— Какво ти се е случило, Янакос? — попита Манольос. — Защо дойде при нас по това време, в такъв дъжд?

Янакос взе ръката на поп Фотис, целуна я жадно.

— Чух последните ти думи, отче, с теб съм! „Добро е агнето, но когато около него има вълци, по-добър е лъвът!“

Изцеди косата си, от която се стичаше вода, сложи на земята вързопа, който носеше и седна. Всички мълчаха.

— Дойде тази вечер Панайотарос, новият стражар и носеше писмо, с печата на агата — каза най-сетне Янакос, — и ми взе магаренцето ми; длъжник бях, санким, на онзи мръсник Ладас…

Не можа да сдържи повече сълзите си; но изведнъж стана войнствен, скочи прав:

— Някоя нощ ще сляза и ще му подпаля къщата, на, кълна се в Христос! — извика той.

— Ще слезем всички заедно, Янакос — каза свещеникът. — Не бързай; всички заедно!

— Дойде ли сгодният час? — попита нетърпеливо Янакос.

— Скоро ще дойде; затова нареждам: от утре всички жени и деца да се научат да хвърлят с прашка; нека бъдем готови.

Запъти се към вратата.

— Стига за тази вечер, чеда мои — каза той. — С девет вида отрови ни напоиха днес хората; стига. Време е да спим, да превърже раните ни сънят; утре ще ни нанесат и други… Ела с мен, Янакос; ще споделиш с мен тази нощ бедната ми килия; добре си ни дошъл!

Янакос нарами отново вързопа си и последва свещеника. Двамата приятели останаха сами; извърна се Михелис, хвана приятеля си за ръката.

— Казвай — рече му той тихо.

Манольос извади от торбата си моминската забрадка.

— Поздрави — каза той — от Марьори.

Михелис грабна печалния подарък; опипа го с треперещи ръце, разбра; наведе се над двете дебели плитки, зарови в тях лице и започна да плаче и да ги целува.

След много време вдигна глава.

— Умира ли? — попита той. Манольос не отвърна.

В същото това време, когато приятелите разговаряха така на Саракина, учителят беше стиснал зъби и беше отишъл при брат си поп Григорис. Думите на Михелис го накараха да се засрами, вдъхнаха му смелост, за първи път в живота си реши да вдигне глава срещу брат си.

Завари го на масата; беше се наял добре, вкусно беше яденето, бол — виното, запалил беше цигара и пушеше доволен. Агата му беше обадил вчера, че му беше сторил хатъра, изпъдил беше саракинците и беше отишъл да запечата къщата на Патриархеас; време беше и той да направи услугата, която му искаше Браимчо. По цели дни и нощи прехвърляше издълбоко в ума си това, не можеше да намери някое момиче, дето да може да го набута в конака, без да стане скандал; и тъкмо тази вечер, докато си пушеше цигарата, се беше сетил кое. Олекна му.