Щом видя поп Фотис, изскочи иззад тезгяха и изтича да го поздрави.
— От колко време не сме се виждали! — извика той в настроение. — Тъкмо ти ми трябваше, дядо попе; изпаднах пак в страшен грях; един праматарин си забрави завчера кесията тук, пълна със златни лири, и аз му я върнах; и оттогава душата ми не може да намери покой; ще рече, съгрешила е, горката, и ще се пръсне!
Но поп Фотис нямаше кеф за шеги.
— Ще останем два дни, кир Герасимос — каза той. — Дай ни две паници с ядене и две чисти постели да спим… Пари нямаме, запиши си, каквито разноски направим; ще ти платя, капитане, един ден.
— Кой те пита за пари, отче? — каза старият капитан, като прихна да се смее. — Нямаш твоя милост, имат богатите чорбаджии, които отсядат в хана ми; ще им взема двойно и ще си наваксам и с кусур отгоре… И ако пак намеря някоя кесия, няма да я върна… Добре сте дошли! Ще ядем довечера заедно; не сте ми клиенти, гости сте ми… Ей, Крусталеня!
Една бабаджана анадолка с големи засенчени очи се показа от кухнята с тенджера в ръце.
— Целуни ръка на попа — нареди кир Герасимос. — Ще ям довечера с него; разбра ли какво значи това? Свински пържоли!
Приближи се кира Крусталеня, като се полюляваше, целуна ръка на попа; и пое пак към кухнята.
— Ей, къде отиваш, жено? — извика й развеселен кефалониецът. — Няма да те изядем, почакай мъничко да те видим!
Намигна на поп Фотис:
— Чакай да ни кажеш колко круши има в торбата!
— Не те ли е срам, стар човек! — каза, като се изчерви дундата и се шмугна в кухнята, кискайки се.
Кир Герасимос избухна в смях.
— Ех бре, какви са тия женски, отче! — каза той. — Не знам какво казва светото писание, ама аз си знам с положителност: господ е направил мъжа, а дяволът — жената. И ще ти го докажа; питал съм толкова хора колко круши има в торбата и никой не можа да познае; ама жена ми, шмекерката недна, позна: две, отвърна ми тя, две! Чуваш ли, дяволското му женско? Позна!
На другия ден сутринта поп Фотис, с овехтялото си протрито расо, бос, се прекръсти и се запъти към седалището на владиката. Една закръглена селянка му отвори, погледна празните му ръце, нацупи устни; не се идва, каза, толкова рано; владиката не се е още събудил. Седни на пезула на двора, чакай.
Полека-лека запристигаха и други, мъже и жени, всеки си носеше своя подарък — кошничка яйца, заек, буца сирене, кокошка. Вземаше ги закръглената селянка, усмихваше се и ги прибираше вътре; и подаваше стол или столче, според подаръка…
— Племенница му е… — каза тихо едно старче.
След един час се предаде от уста на уста, по целия двор, че владиката се е събудил; един чул, че креватът му заскърцал, друг го чул да кашля, трети — да прави сутрешната си гаргара.
— Изпива и по едно сурово яйце за гласа си… — каза отново старчето.
Всички се размърдаха почтително и вдигнаха плахо очи към един прозорец, високо горе, със затворени капаци. Чу се силно кашляне и страхотно секнене, и леко ръмжене, и плискане на вода.
— Сега се мие… — каза пак старчето.
Всички замълчаха и заслушаха свещения звяр.
След четвърт час се чу шум от филджани и чинки, от чинии и вилици, и скърцане на столове.
— Сега си пие кафето…
След половин час се чуха пронизителни писъци и плач.
— Сега бие племенницата си…
След малко стълбата заскърца и някой се изсекна със страшен шум.
— Сега слиза! — каза по-високо старчето и скочи право.
Станаха всички и впиха поглед във вратата. Чу се силен глас, басов:
— Ангелики, кой дойде пръв? Да заповяда!
Отвори се вратата, показа се закръглената девойка, със зачервени очи; кимна на поп Фотис. Поп Фотис пристъпи, влезе вътре, затвори се вратата.
Владиката стоеше пред една кръгла маса, трътлест, як, със ситно къдрава сива брада, с брадавица на носа. Приличаше на носорог.
— Слушам те — каза той, — и накратко; струва ми се, че съм те виждал вече. Не си ли бежанецът? Казвай.
За миг през раздразнения ум на поп Фотис му мина да си отиде; да си отиде и да затръшне силно вратата след себе си. Този тук ли е представителят на Христос? Този тук ли проповядва на хората справедливост и любов? От този тук ли може да очаква да намери правото си? Но се сдържа; спомни си за децата на Саракина и за зимата, която наближаваше; отвори уста да заговори, но владиката протегна ръка.
— Друг път — каза той, — когато идваш при владиката, да носиш обуща.
— Нямам — отвърна поп Фотис. — Имах, вече нямам, прощавай; и Христос е ходел бос, владико.
Владиката смръщи вежди.
Читать дальше