Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Остави ни ние да се борим, Михелис — каза Манольос.

И хвана в тъмнината ръката на приятеля си; тя гореше.

Дъждът беше спрял, поп Фотис стана.

— Лека нощ — каза той. — Отивам да си легна и да се подготвя за утрешния ден; ще тръгнем рано-рано, Манольос.

И се загуби в нощта.

— Тежък е животът — въздъхна Михелис. — Направи ми една услуга, Манольос; утре, като отидете в Мегало Хорио, иди да видиш Марьори; и й предай поздрави. Нищо друго.

Изтегна се в постелята си и затвори очи, за да види пак как баща му се появява.

На другия ден, по целия път, много малко думи си размениха поп Фотис и Манольос. Небето беше облачно, но не валеше; а вчера беше станало същинско наводнение; шляпаха боси в калта и вървяха с мъка, един зад друг.

Богати, древни земи, градини и лозя, ту равно поле, ту леко хълмиста земя, чудесна. За миг, накъм слънцето, облаците се разкъсаха и една ивица съвсем синьо небе се засмя, нежна, свежа, само благост; на едно възвишение блестяха две стари мраморни колони.

— Всички тези земи са били наши едно време… — въздъхна Манольос.

Поп Фотис се поспря, погледна двете пречупени колони и се прекръсти, сякаш минаваше пред църква; умът му се разпали, но старецът не каза нищо.

Вървяха с бедняшките си торби, провесени на рамо, с протритото си расо попът, с грубите си овчарски дрехи Манольос, смълчани.

Стигаха до някое село, залайваха ги кучетата, отваряха се вратите, подаваха се някои глави, оглеждаха ги, много нарядко им подхвърляха по някоя добра дума, по едно: „Добре дошли! Къде отивате? Добър път!“, и вратите се затваряха веднага и оставаха пак сами двамата пратеници на сиромашията, които се бяха нагърбили с всички души в Саракина.

Под една топола със златисти като жълтици листа те се спряха по пладне да хапнат по един залък, да понаберат сили. Намериха два камъка, седнаха; миризливите диви треви, чубрицата, мащерката, джодженът, градинският чай, ментата, разбутани от силния дъжд, благоухаеха; показа се малко слънце и от единия до другия край на небето увие на дъга.

Поп Фотис гледаше наоколо красотата на земята и на небето след дъжда и широка усмивка се разля по бледото му, строго лице; отвори уста:

— Веднъж — каза той — попитах един калугер, отец Софрониос, който живееше съвсем сам, далеч от манастира си, в един скит, край една пропаст: „Как стана тъй, отче Софрониос, че намери пътя на спасението?“ — „Ами че знам ли и аз, чедо мое — отвърна ми той. — Ей тъй, без да разбера… Една сутрин станах, беше валяло през нощта, и погледнах през прозореца; това е всичко.“ — „Нищо друго ли, отче Софрониос?“ — „Какво друго искаш, чедо мое? Видях господа през прозореца си…“ И оттогава всеки път, когато ставам сутрин и поглеждам земята след дъжд, не мога да не се сетя за този свят отшелник; навярно е предал вече богу дух и се разхожда из рая, и може би за негов хатър господ прави да вали и в рая през нощта.

Тези думи засияха изведнъж във въздуха и придадоха на напоената от дъжда земя най-дълбокия смисъл, който тя можеше да добие; и сърцето на Манольос се разведри.

— Благодаря ти, отче — каза Манольос след кратко дълбоко мълчание. — Аз търся бога във великите, страшни мигове; а ти ми го показваш във всеки изминал миг. Аз го търся във внезапната смърт; ти ми го поднасяш в скромната всекидневна борба. Едва сега разбрах защо отиваме в Мегало Хорио и кого ще намерим там.

— Никой не намира нищо друго, освен това, което търси; ние — добре си го разбрал, Манольос — ще намерим, там, където отиваме, бога; и ще го намерим, не както го представят тези, които не са го виждали никога, някакъв розовобузест старец, който си седи блажено върху пухкави облаци и заповядва, а като тих глас, който изскача от недрата ни и обявява война; вчера срещу поп Григорис и Ладас; днес срещу владиката; утре — ще видим… Бързаш ли?

Тръгнаха отново. По здрач стигнаха в Мегало Хорио; отдалеч зърнаха кубета и джамии и две стройни минарета, които се извисяваха, само сила и прелест, в небето; и тъкмо когато влизаха през крепостната врата, чуха гласа на мюезина — повелителен и благ.

Низами стояха и пазеха крепостната врата, улиците бяха пълни с турча — наргилета и бейове, седнали кръстато върху рогозки, и пълнички момченца с тънък момичешки глас, които биеха дайрета и пееха маанета… Ханъмки, увити в яшмаци, пристъпваха бавно, превзето; боси турча предлагаха високо гъсти благоухаещи салепи и печени царевици…

Нашите двама пътници отседнаха в един християнски хан — долу, пълен с магарета и мулета, горе, една голяма одая с две дълги редици сламени постели. Поп Фотис познаваше ханджията, кир Герасимос, един гръмогласен хитър кефалониец, стар морски капитан, който хвърли котва тук, сред сушата, ожени се на стари години, взе една хубава яка анадолка, направи деца, отвори хан, жената готвеше, той се разправяше с хората и животните, биеше се, подиграваше се, ругаеше. Беше пълен, плешив, с огромен корем, който му пречел, както сам казваше, да види с очите си дали е мъж, или жена…