Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Говорил ми е за теб поп Григорис — каза той, като поклати заканително глава. — Искал си да ни се правиш, вика, на Христос; да донесеш равенство и справедливост на света… Не те ли е срам? Да няма вече богати и бедни, нито, разбира се, и владици… Бунтовник!

Пламнаха слепоочията на попа; сви юмрук, но отново си спомни, сдържа се. Замълча.

— Завършил ли си Богословската школа в Халки?

— Не, владико.

— Тогава какво говориш? Няма да споря с теб, попе… Дошъл си да ми поискаш някаква услуга, какво искаш? По-бързо, има и други, които чакат. И да си мериш думите!

— Не съм дошъл да искам никаква услуга; дойдох да си искам правото.

— Очите ти са пълни с велзевуловско самохвалство; сведи очи и говори.

Поп Фотис погледна наоколо; един разпнат Христос зад гърба на владиката, книги със златна подвързия на рафта, една голяма картина, по-голяма от картината на Христа, която изобразяваше владиката в епископските му одежди, целите в златна сърма, с тежка митра на главата, с дълъг владишки жезъл.

Поп Фотис мълчеше; владиката се ядоса.

— Попе, или говори, или се махай; нямам време за губене.

— Нито пък аз, владико, отивам си. Имах намерение да потърся правото си, но сега разбрах, ще го потърся от него! — каза той и посочи с пръст разпнатия Христос.

— От кого? — възкликна владиката и се извърна назад.

— От разпнатия Христос.

Сега вече владиката кипна; удари с юмрук по масата.

— Има право поп Григорис, ти си болшевик!

— Да, ако и тоя е болшевик! — отвърна попът и отново посочи разпнатия.

— Ангелики! — извика владиката.

Закръглената племенница се появи.

— Друг път, ако този поп дойде — погледни го добре! — да не го пуснеш да влезе!

— Бог ще ни съди, владико, сбогом! Тогава ще се явим и двамата боси пред него — каза спокойно поп Фотис, отвори вратата и си отиде.

Обикаля с часове, влезе в покрития пазар, спря се в двора на джамията, премина по един извит мост, озова се сред градините, върна се обратно, отново потъна в уличките; гледаше, гледаше, но не виждаше нищо. Кипеше умът му, и парите замъгляваха очите му; не виждаше нищо, мислеше за владиката и за децата на Саракина, и за зимата, която наближаваше.

И изведнъж се озова пред хана на кир Герасимос; влезе, Манольос го нямаше.

— Хвръкна птичката! — извика му ханджията. — Излезе и той рано-рано да се поразходи.

Поп Фотис седна, капнал; сякаш се бе завърнал от края на света. Опря се на стената, затвори очи и въздъхна.

В същото време Манольос седеше до възглавието на Марьори и я гледаше; беше се унесла за малко в сън и Манольос я чакаше, неподвижен, да се събуди…

Гледаше я и сърцето му се свиваше: беше се стопила, два големи сини кръга опасваха очите й, кожата й, бледа, прозрачна, беше залепнала о костите, които изпъкваха, и лицето й изглеждаше така, сякаш земята го беше вече изсмукала и разяла… Изскочила беше за миг от пръстта, поигра си, посмя се, поплака си, сгоди се, сграбчи пълната чаша, и още преди да свари да я опре до устните си, пръстта си вземаше обратно девойката…

Изведнъж Марьори изстена, отвори очи, видя Манольос.

— Добре дошъл, Манольос! — каза тя. — Той ли те праща?

— Да, Марьори; Михелис.

— Поръча ли ти да ми кажеш нещо?

— Да, Марьори; поздрави.

— Нищо друго ли?

— Нищо друго.

Марьори се усмихна горчиво.

— Какво друго да искам вече? — каза тя. — Поздрави, това ми стига.

Извърна лицето си на другата страна, защото се разплака; но направи усилие, преглътна сълзите си, обърна отново лице към Манольос.

— Имам и аз една поръчка, Манольос — каза тя.

Опипа под възглавницата, намери една ножица.

Помогни ми да се надигна — каза тя.

Манольос я прихвана под мишниците, постави възглавницата на гърба й, облегна я на рамката на железното легло. Марьори махна забрадката от косата си, развърза черната копринена панделка, с която връзваше двете си дебели кестеняви плитки. Разтвори ножицата, за да ги отреже, напрегна всички сили, не можа.

— Не мога — каза тя, — не мога, Манольос; помогни ми.

— Ще ги отрежеш ли? — каза Манольос изплашено.

— Отрежи ги! — каза тя с дрезгав глас.

Стисна Манольос топлите, живи още плитки на девойката, ръката му трепереше.

— Отрежи ги! — каза отново Марьори.

Манольос чу как ножицата реже едната плитка, сетне другата и потръпна, сякаш режеше жива плът.

Марьори ги взе, изпълниха се шепите й, дълго ги гледа, като леко поклащаше остриганата си глава, и изведнъж, не можа да се сдържи, избухна в силни хълцания. Наведе се, избърса сълзите с косите си, сетне взе забрадката си, уви ги много бавно, внимателно, сякаш повиваше любимо умряло бебе, завърза краищата на забрадката и я подаде на Манольос.