Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Това е — измърмори той, като напълни чашата си с вино. — Божие просветление! Добро е момичето и ще иска, няма да се вдигне шум, ще остане доволен и агата и ще бъде на наша страна. Слава богу!

И тъкмо в този миг влезе учителят.

— Добре дошъл, Николис! — каза попът, без да се помръдне от мястото си. — Откъде идваш? Целият си окалян.

— От Саракина! — отвърна храбро учителят.

Попът подскочи на стола си.

— Какво си търсел в това проклето осино гнездо? Не знаеш ли, че Саракина и Ликовриси са на нож?

„Смелост, даскале! — каза си Хаджи Николис. — Сега да те видя! Покажи, че си достоен потомък на Александър Велики!“

— Отидох да видя Михелис — каза той. — Исках да се уверя дали наистина е луд, или не.

— А! — изръмжа попът. — Искал си да се увериш! И после?

— Говорих цял час с него по всякакви въпроси; малки и големи…

— И после? И после?

— Сече му акълът!

Сега попът скочи прав.

— Седи си на задника, даскале! — извика той. — И не се бъркай в чужди работи! Казал ли съм ти аз да отидеш? Защо отиде?

— Тежеше ми на съвестта… — измърмори учителят. — Съмнявах се; не е право…

— Ти ли ще ми кажеш на мен кое е право и кое не е право? Михелис е луд, това е правото!

— Ама не е… — осмели се учителят.

— Луд е, ти казвам! Ти не можеш да видиш по-далеч от носа си, по-далеч от отделната личност; но мен не ме е грижа за личността, грижа ме е за общността; народен водач съм аз! Разбра ли, даскале?

Учителят мълчеше.

— Когато една личност бива онеправдана и от тази неправда има полза общността, тогава е право да бъде онеправдана! Но къде може да го разбере това твоето мозъче!

Застана пред учителя, който слушаше със сведена глава.

— Ако те попитат, това ще кажеш; ако не можеш, мълчи!

— Ще мълча — каза учителят, — но в себе си…

— В теб да става, каквото ще, пет пари не давам; в себе си си свободен; ала навън — опичай си акъла!

Посмекчи гласа си:

— Братя сме, Николис — каза той, — пред хората трябва да имаме едно мнение, моето; разбра ли?

Понечи учителят да извика: „Докога? И аз си имам душа и мнение, не съм съгласен с теб, не се подписвам под неправдата, ще застана на селския площад и ще завикам!“ Но вместо да каже всичко това, той се запъти към вратата и каза:

— Лека нощ!

— Виж го ти него! — измърмори попът, като гаврътна чашата с вино. — Имал, казва, мнение и негова милост!

Сгъна кърпата си, прекръсти се, благодари на бога, задето праща така щедро на хората „ядене“ и „пиене“, и отиде да спи.

„Утре рано-рано — каза си той — ще повикам Марта.“

На другата сутрин, рано-рано, пристигна гърбавата Марта, като все току мърмореше: „За какъв дявол ме вика този пръч попът още в зори, а в конака ще стане сега онова проклето копеле и ще се развика, искам това, искам онова, без да знае какво иска, като бременна жена… Опичай си акъла мари, Марта, каквото ти каже този пръч попът да знаеш, че е ортаклък с дявола, капан е, нещастнице, гледай да не паднеш в него!“

Влезе, попът седеше с кръстосани крака на канапенцето и сърбаше кафето си; очите му бяха още подпухнали от съня.

Поклони се доземи Марта, целуна ръка на попа, оттегли се в един ъгъл и скръсти ръце.

Прехвърляше попът и така, и иначе в ума си това, което беше намислил, не знаеше как да го посмекчи.

— Е, кира Марта — каза й най-сетне той, — един ден ще отидеш в рая съвсем изправена, излята като свещ. Работиш толкова години на Турция, но никога не забрави християнството; и когато имаме някаква голяма нужда, ние, християните, тебе викаме; затова те повиках и днес, кира Марта.

„Ех, дяволският му поп — мислеше си гърбавата, — сега нагласява капана, тури сиренето, отвори вратата… Опичай си акъла, клета Марто, да не влезеш!“

— Отче — каза тя, — думата ти е божия дума; на заповедите ти съм.

— Знаеш, че Браимчо иска жена; иска, казва, жените в селото да поиграят хоро и да си избере някоя, кучето! Това е голям срам, по-добре смърт; нали така, кира Марта?

— По-добре смърт! — потвърди и гърбавата старица.

— Но пък не бива да си развалим калимерата с агата; общината има голяма полза от това, трябва да го имаме на наша страна. А агата каза направо: „Ако не намерите жена на Браимчо, ще обявя война на общината!“ Разбра ли, кира Марта, загубени сме. Какво да правим тогава? Да намерим една жена на Браимчо или да се погуби общината? Какво ще кажеш и твоя милост, кира Марта?

— Да се погуби общината! — отвърна старицата, като мислеше, че и попът е на това мнение.

— Боже опази! Какви ги разправяш, Марта? Да се погуби общината? Да се погуби християнството?! Да пази бог! Не, не, Марта, я помисли по-добре?