Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Вземи ги — каза тя, — дай му ги; и му кажи: поздрави от Марьори; нищо друго.

— Всичко е наред, всичко е наред — говореше си сам поп Фотис по пътя, навръщане, като шляпаше в калта. — Всичко е наред, слава богу!

Зад него, приведен, Манольос го следваше и потръпваше, като чувствуваше в торбата си бялата забрадка с двете момински плитки, сякаш носеше на гърба си мъртва жена… Небето се смръщи, чуха се гръмотевици, отново заваля силен дъжд.

— Всичко е наред, всичко е наред! — измърмори отново поп Фотис и ускори крачка.

Никаква друга дума не излезе от устата му, гледаше надолу, в земята, приемаше отгоре си дъжда и тичаше. Ято жерави прелетя над главата му, не вдигна очи да ги погледне. Тичаше. Едва когато най-сетне сред дъжда се появи, привечер, острият връх на Саракина, обърна се към Манольос и му каза:

— Ще се борим, Манольос! От едната страна са всички хора — владици, попове, първенци, заслепен народ; от другата — ние, двама-трима босяци, и Христос; не се бой; ще победим!

И тръгна отново, като шляпаше из калта; засмя се:

— Защо, вика, не съм си сложил обущата! Бас държа, че същото е казал и Каяфа на Христос.

Започнаха да се изкачват по Саракина.

Михелис, през тези два дни, ходеше отчаян насам-натам. Не смееше вече да легне в постелята си и да заспи; щом се унесеше в сън, явяваше се баща му, страшен, разярен, съвсем гол. „Струва ми се, че ако остана още няколко дни сам, ще се побъркам“ — мислеше си той и потръпваше.

Вземаше голямото си евангелие, отваряше го, за да се зачете, та да прогони страшното видение, но буквите бягаха, не можеше да ги улови; затваряше го и започваше отново да крачи напред-назад из пещерата.

Днес, привечер, пристигна даскалът, за да му прави, казва, компания; подхвана разговор за баща му, за годеницата му, поговориха за зимата, която наближаваше, за нещастниците от Саракина, как ще я прекарат… След това даскалът подкара разговора за по-трудни неща — какво е животът и какво е смъртта, и какво е дългът на човека… Михелис отговаряше неохотно, бързаше да остане сам, а даскалът го гледаше в очите. И изведнъж Михелис разбра; скочи прав, кипна.

— Даскале — каза той, — дошъл си да видиш дали съм луд, нали?

— Михелис, какви ги приказваш? — отрече даскалът и се изчерви.

— Ти си честен човек, съвестта ти не те оставя спокоен и си дошъл тук тази вечер, за да се увериш дали брат ти, попът, е злодей и лъжец; до какво заключение стигна ти, Хаджи Николис, честният човек?

Даскалът мълчеше.

— Честна, осакатена душа — промълви Михелис, като гледаше съчувствено даскала. — Честна, осакатена душа, не смееш да отговориш…

— Да, да — каза тихо даскалът, — не смея…

— Ако те попитат, ще кажеш ли истината?

— Да, но няма да ме попитат.

— И ако не те попитат, няма ли сам да станеш и да провъзгласиш истината?

Даскалът се покашля, замълча.

— Не — отвърна той след малко съкрушен.

Михелис го съжали, но гневът му не беше стихнал още.

— На това ли учиш децата? — извика му той. — На теб ли намериха да поверят новото поколение?

Даскалът се изправи, изглеждаше съсипан.

— Духът е готов — каза той, — но плътта…

— Ако духът беше готов, нямаше да държи сметка за плътта; ще я прави, каквото си ще!

Михелис се беше ядосал толкова, защото съзнаваше, че и той прилича на учителя; и му говореше толкова строго, за да бичува и засрами собствената си душа.

— Защо лошите са толкова силни на този свят? — продължи Михелис. — Защо добрите са толкова слаби? Можеш ли да ми обясниш, даскале?

— Не, не мога — отвърна учителят.

И след малко добави:

— Засрами ме, Михелис, и с право; ала брат ми, попът, е по-силен от мен, винаги е бил по-силен и ме биеше, когато бяхме малки; и сега още не мога да му се опра… Ако го нямаше него, може би…

Михелис се поколеба за миг:

— Не те ли обхваща по някой път, Хаджи Николис, едно страшно изкушение — да го убиеш? — каза той накрая.

Учителят се стресна изплашен.

— Понякога… понякога… — прошепна той, — много нарядко, но само насън…

Но веднага се разкая, че каза това, и се ядоса на Михелис. Тръгна към изхода на пещерата; валеше още, мрак беше покрил света.

— Отивам си — каза той. — Лека нощ!

— Стъмни се, даскале — каза саркастично Михелис, — стъмни се, никой няма да те види, че си дошъл в Саракина, та да каже на брат ти; остани със здраве!

В подножието на планината учителят различи двама души, които се изкачваха; отби се встрани, скри се зад една скала, за да не го видят; и когато вече отминаха, пое отново по пътеката, като се олюляваше.