Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Впери поглед в дъжда, заслуша се във водата, която течеше и бълбукаше, скачайки от камък на камък, мисълта му полека-лека също започна да тече като водата и да се спуска към полето. Течеше, вода и тя, преливаше, прииждаше, приемаше отвред притоци, превръщаше се във водопад, заливаше селото. Издуваха се гърдите на Михелис, живи и умрели се възправяха от пръстта под дъжда, целите в кал, и се изкачваха тържествено, бавно, от полето и идеха връз него; и най-отпред вървеше един висок мъртвец, пълен, с подут синьо-зелен корем, чорбаджия. Като някакво Второ Пришествие беше това, ангелите бяха засвирили с тръбите и от калта се измъкваха човешките червеи…

Беше прочел през последните дни Михелис Апокалипсиса и главата му беше изпълнена с ангели и тръби, и блудници сред води и морета от кипящо стъкло, и конници на черни, зелени, червени и бели коне, които плуваха в кръв… Гледаше Михелис дъжда, слушаше шума на водата, слепите му очи тупаха, стори му се изведнъж, че светът пропада. Мръкна се, започна да се свечерява, дъждът продължаваше упорито, монотонно, търпеливо, да разтапя и да поглъща земята.

— Господи, само ти си непоклатим — промълви Михелис и очите му се наляха със сълзи. — Ако те нямаше теб, къде щеше да може да се улови човек, щом като всичко се топи, окапва и пропада? За жената, която обича ли? За баща си, който го е създал ли? За хората ли? Всичко се разкапва, разпада се и се сгромолясва, и само ти, господи, стоиш непоклатим; остави ме да се облегна на теб! Дръж ме здраво, господи, умът ми блуждае!

Поп Фотис и Манольос от часове чакаха в пещерата Михелис неспокойни.

— Ще бъде нужна голяма борба, отче, за да успеем да намерим правото си — каза Манольос. — Заслужава ли си да пропилеем толкова време за земните блага?

— Заслужава си, заслужава си, Манольос! — отвърна поп Фотис и очите му блеснаха. — Едно време и аз си казвах: защо да се боря за земните блага? Какво ме интересува този свят? Аз съм изгнаник от небето и бързам да се върна в родината си. Но полека-лека разбрах; никой не може да влезе в небето, ако не победи първо земята, а никой не може да победи земята, ако не се бори яростно и упорито, и безкомпромисно с нея. Само от земята може да се засили човек и да скочи на небето. Попгригоросовци, ладасовци, аги, стопани, са все сили на злото, с които ни се падна жребий да се борим; ако сложим оръжие, загубени сме и долу на земята, и горе на небето.

— Михелис е много деликатен, много изнежен, няма да може…

— Но ние ще можем; да видим какви новини ще ни донесе довечера; ако са лоши, още утре ще тръгна да отида при владиката, да потърся правата ни; зима иде, не трябва да ни завари голи и без покрив.

— Да можеше да дам живота си, за да спася душите, които са в опасност… — промълви Манольос.

— По-лесно е да дадеш живота си наведнъж, отколкото да го даваш капка по капка във всекидневната борба; ако биха ме попитали кой път води към небето, щях да отговоря: най-трудният. И тъй, нека поемем по него, Манольос, смелост!

Манольос замълча; съзнаваше, че старецът има право, но той бързаше. Още не можеше да забрави божествената си радост, когато тръгна да даде живота си; тази мълния остана неугасима в него и много далечна като загубен рай; а всекидневната борба му се струваше много мудна, без блясък. Бързаше.

Мълчаха. Слушаха падащия дъжд и водата, която течеше; от време на време някоя светкавица раздираше мрака, влизаше в пещерата, осветяваше две бледи лица, някоя шия, някоя ръка; и веднага всичко отново потъваше в тъмнина.

Изведнъж чуха бързи стъпки по камъните.

— Михелис! — извика Манольос и изскочи навън.

Прегърнаха се в тъмнината двамата приятели, влязоха в пещерата.

— Добре дошъл, Михелис — обади се поп Фотис. — Какво ни носиш от Ликовриси?

— Че подписът ми не е валиден, че агата запечата бащината ми къща, че ще дойдат лекари да ме прегледат… И че Марьори умира… Ето какво нося! Не можете да се оплачете! Бол-бол, слава богу!

Тръшна се на земята, опря се на скалата и замълча.

— Не можете да се оплачете — повтори след малко той и се помъчи да се засмее. — Идвам с пълни ръце.

Не се оплакваме — отвърна попът и скочи прав. — Това, ще рече, човек: да страдаш, да бъдеш онеправдан, да се бориш и да не се предаваш! Няма да се придадем, Михелис; утре ще отида в Мегало Хорио и ще се боря.

Михелис поклати глина.

— Направи, каквото те просветли бог, отче; аз скръствам ръце, не мога… За миг там долу ме обхвана ярост, дойде ми да удуша стария Ладас, да залея селото с гас, да го изгоря; но веднага, сякаш бях вече направил всичко това, почувствувах умора, дожаля ми, наплаших се, плюх си на петите.