Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Съживи се отново, скочи прав, прекоси двора, отвори външната врата.

— Махай се и повече да не си стъпил в къщата ми! — каза той и затръшна силно вратата след Михелис.

Михелис обикаляше по селските улички, сякаш изведнъж беше попаднал в непознато място, сякаш се разхождаше насън и виждаше за първи път тези къщи, и дюкянчетата, и платана, а когато мина край бащината си къща, дълго стоя и я гледа, сякаш се мъчеше да си спомни нещо… Понечи да прекрачи прага и да влезе вътре, но го хвана страх, че ще види някакъв мъртвец, висок, пълен, оплетен в треволяци, да стои сред двора с разперени ръце и да не го пуска да влезе… Настръхна; ускори крачка и се отдалечи; за миг му се стори, че страшните думи на попа: „Ти го уби, ти…“, се превърнаха в хора, слаби като скелети, в мъртъвци, и го подгониха.

Спря се на края на селото. „Защо дойдох? — помисли си той. — Защо? Бях ядосан? Защо ядът ми мина?“ И изведнъж из глъбините му се появи Марьори, и легна във въздуха, бледа, с широко отворени очи, с червена кърпичка на устата…

— Пълно с мъртъвци е това село — промълви той, — пълно е с призраци; ще се махна оттук!

Небето започна да се заоблачава, слънцето се скри; изведнъж се изви вятър, дърветата потръпнаха, започналите да пожълтяват листа закапаха, земята се покри с болни жълти петна.

Двама-трима селяни минаха, направиха се, че не го виждат, изчезнаха забързани в селските улички; едно дете се извърна, видя го и писна да плаче. Една старица отвори вратата си, погледа го, прекръсти се и рязко я затвори. Обърна се към стареца си, който обикаляше из двора и се мъчеше да намери ивица слънце, та да посгрее кокалите си.

— Навън стои — каза му тя тихо — някогашното ни чорбаджийче, Михелис. Да го видиш, ще го съжалиш… Докъде е изпаднало, боже опази! Отслабнало, побледняло, очите му са като стъклени…

Старецът поклати глава.

— Така му се пада! — каза той. — Раздаде имота си и сега обикаля по сокаците… Бос ли е?

— Не, още носи старите си обуща… Горкичкият, право казват, че е мръднал.

Отиде соят на Патриархеасовци — каза ухилен старикът. — Изядоха света, ама сега, ето докъде стигнаха! Абе, справедлив е бог, пък каквото щат да казват! И слушай какво ще ти кажа, жено; утре-другиден, като почне да тропа по вратите, дай му един комат хляб; да можем да кажем и ние, че сме дали милостиня на Патриархеасовци!

Прекръсти се:

— Слава богу! — промълви той доволно.

Чуха се далечни гръмотевици, въздухът захладя, замириса на дъжд. Михелис се сепна.

— Ще отида при Янакос! — реши изведнъж той и отново влезе в селото.

Сега западаха тежки капки, уличките биха опустели, мина кран къщата на вдовицата, спри се. Бутна вратата; пуст беше дворът, увяхвали — червените карамфили, влезе вътре; бяха окрали дюшеците и столчетата, и сандъка й, бяха разтрошили кревата, бяха измъкнали и крилата на всички прозорци; беше останало само едно, което висеше, вятърът го блъскаше и то скърцаше и пишеше, прекършено.

А минувачите бяха вече започнали да влизат и да цапат ъглите и стените…

— Горката Катерина… — прошепна Михелис. — Колко ли радости си раздала, колко ли радости си получила, какво ли е видяла и чула тази опустошена сега стая! Пфу на тебе, свете!

Едно мишле изцвърча, беше се свряло в тръстиковия таван и го гризеше настървено, сякаш му го беше дал на надница бог и му беше определил срок кога да го завърши, та бързаше.

Затвори зад себе си вратата, тръгна към къщата на Янакос.

„По-сигурно е — мислеше си той, — че Катерина, с всичките си безсрамия, ще влезе в рая, отколкото поп Григорис, с всичките си раса. Навярно вече е влязла и сега седят с Мария-Магдалена и си приказват…“

И така, с пооблекчено сърце, почука на вратата на Янакос.

Янакос седеше още от зори в яхъра и се сбогуваше с магаренцето си; беше обещал да го даде на саракинците, но снощи беше получил писмо от стария Ладас — „или ще ми върнеш трите лири, или ще ти взема магаренцето; направи си сметката, да не те вкарам в затвора“.

Беше прегърнал лъскавата топла шия на любимото си животинче и му говореше, и го оплакваше, и откъде намираше да му казва толкова нежни думи!

— Юсуфченцето ми, лошите хора ни завидяха и искат да ни разделят. Кой ще идва вече всяка сутрин да ти говори и да те гали, и да ти пълни кофата с прясна вода, и яслата ти със зоб? И да ходи по полето да ти бере свежа трева, та да се разхлаждаш. Юсуфченцето ми… Другиго, освен теб, си нямах на този свят, пукната пара не давах, каквото и да ми стореха, каквото и да ми речаха хората, слушах ги и се усмихвах, защото си знаех, че ще се върна в къщи и ще те заваря теб да ме чакаш, Юсуфченцето ми, щеше да извърнеш невинните си очи и да ме погледнеш и щеше да размахаш опашка… И щяхме да тръгнем, двамата, ти отпред, аз отзад, да обикаляме по селата, да продаваме и да купуваме, и да си вадим честно, с пот на челото, хляба… А сега, какво ще стане с теб в ръцете на този чифутин, дето иска да ни раздели, какво ще стане и с мен, самин на този свят? Затрихме се, Юсуфченцето ми, проклети да са лошите хора и техните лири, и съдбата, задето ни е направила бедни, та ни онеправдават… Сбогом, Юсуфченцето ми…