— Искаме да берем лозята си, даскале! — викаха саракинците.
— Наши са, подари ни ги Михелис!
— Михелис е обявен за луд, дарението е невалидно! — пищеше старият Ладас, скрит зад даскала.
— Дарението е невалидно! Вън, вън, болшевики, продажници, предатели!
В това време Панайотарос, навел глава като бик, се нахвърли върху Манольос. Но Лукас вдигна с две ръце големия камък и го запрати по него; той закачи коляното на Панайотарос и сарачът падна; нахвърли се върху него Лукас, яхна го и го заудря като бесен. Панайотарос се отметна с всичка сила и сграбчи противника си през кръста; бореха се, търкаляха се по земята, ту единият отгоре, ту — другият, и ръмжаха.
Грабна клисарят един камък, замери Манольос.
— Отлъчений! — изкрещя той и го запрати по него.
Камъкът удари Манольос по веждата, рукна кръв и обля лицето му.
— Убиват нашия Манольос, връз тях! — изреваха саракинците и се нахвърлиха върху ликоврисяните.
Счепкаха се с рев саракинци и ликоврисяни, старият Ладас си плю на петите, даскалът се намеси и започнаха да го бият безмилостно и двете страни. Едно дете изтърча до селото и започна да разгласява радостно:
— Убиха Манольос! Убиха отлъчения!
Костандис изскочи от кафенето си, взе си кривака, затича се.
— Къде бре, къде? — изрева той на детето, което тъкмо минаваше.
— При кладенеца „Свети Василий“!
Хукна Костандис, срещна по пътя Янакос, не размениха нито дума, продължиха да тичат.
Около кладенеца саракинци и ликоврисяни бяха станали едно заплетено кълбо, което се търкаляше с рев по камъните. Саракиньотките се бяха приближили, разярени; изпечени, яки, с челичени от домакинската и полската работа ръце, биеха се като мъже.
— Манольос! Манольос! — чуха се два задъхани дрезгави гласа.
Манольос, който беше седнал на един камък и превързваше раната си, позна гласовете, вдигна глава.
— Тук съм, братя! — извика той. — Не се бойте!
В този миг, старият Ладас, който се беше покатерил на една скала, изписка радостно:
— Агата иде! Агата иде!
Чу се цвилене на кон, от селския калдъръм заизскачаха искри, агата се появи пред кладенеца със сребърните си пищови, с дългия си ятаган, с червения си фес, съвсем пиян. Дръпна рязко юздата и кобилата се изправи, но агата се прилепи към нея, не падна. Измъкна пищова си, гръмна във въздуха, гласът му прозвуча дрезгав, гневен:
— Гяури!
Кълбото се разплете изведнъж, от едната страна застанаха саракинците, от другата — ликоврисяните, изпотрепани, потънали в прах, целите в кръв; а по средата, даскалът, проснат на земята, изранен, се мъчеше да се надигне и да поздрави агата, но не можеше.
— Гяури! — извика отново агата, като гледаше с кървясали очи саракинците. — Какво търсите, бре, в моето село? Вън! Вън, гяури!
Манольос излезе напред:
— Ага — каза той, — имаме лозя в Ликовриси, дойдохме да ги берем, наши са!
— Мътните да ви вземат дано! От къде на къде, бре, са ваши? Къде ги намерихте, дрипльовци такива!
От скалата се надвеси старият Ладас, като се кискаше.
— Подари ни ги Михелис! — отвърна Манольос.
— Не важи бре, нещастници, подписът му, не важи; малолетен е! — каза агата.
— Не малолетен, ага — поправи го старият Ладас отгоре, — не малолетен, невменяем!
— Все същото е бре, чифутино, млък там!
Измъкна пищова и се прицели в стария Ладас.
— Аман! Аман! — запищя старият първенец и се сви зад скалата. — Имаш право, ага, имаш право, малолетен!
Агата пъхна пищова отново в силяха и прихна да се смее. Обърна се към саракинците:
— Кой от вас е Манольос? — извика той. — Заоблачи се, не мога да различа ясно; да излезе напред!
— Аз съм — каза Манольос и се приближи до кобилата на агата.
— Абре, добър човек си ти, Манольос, пък каквото и да приказват! Хайде бре, гяурино, обясни ми, заклевам те във вярата ти, какво ще рече болшевик? Проглушиха ми ушите напоследък; човек ли е, бре, звяр ли е, болест ли е като холерата, не разбирам… Ти разбираш ли?
— Разбирам, ага — каза Манольос.
— Казвай, бре, бога ти, кажи ми да разбера и аз!
— Първите християни, ага…
— Зарежи първите християни, гяурино, не ме залисвай и ти, стига ми ракията! Дотрябвали са ми сега и първите християни… Какво ще рече болшевик те питам?
— Аз да ти кажа, ага! — изписка старият Ладас. — Даняма богати и бедни; всички бедни; да няма господари и раи; всички раи; да няма твоя и моя жена; всички жени за всички!
— Да няма повече аги и раи! — изрева агата. — Да се разтури, значи, божият ред? На̀, на мутрата ти!
Читать дальше