Повика по-заможните стопани от селото в къщата си, поговори с тях.
— Утре ще се домъкнат дрипльовците да берат лозята, които им хариза онзи побърканият Михелис… Но всички тук можем да свидетелствуваме — и ако стане нужда и под клетва, — че Михелис още от малък не е бил с всичкия си, разбрахте ли? Че е завеян, хапльо, неуравновесен; един хитър човек, като поп Фотис да речем, може да го омотае и да го накара да подпише, каквото си ще… Затова и аз — бог ми е свидетел! — му върнах годежа… Така че дарението е недействително, лозята не са техни, нито нивите и градините, нито къщите… Други роднини Патриархеас няма, всичко ще отиде за общината… Съгласни ли сте?
— Съгласни! — отвърнаха всички, като се удивляваха на находчивостта на попа си.
— Сега идвам от конака, разбрах се с агата; склоних го, с голяма мъка, да отиде да застане лично той пред селото и да не пусне дрипльовците, болшевиките, да влязат; ще се съберете и вие всички, заедно с ратаите си, с кучетата си, с тоягите си, за да давате кураж на агата… Ала опичайте си акъла, не бива да бъде разкървавен нито един нос дори, християни сме и трябва да обичаме враговете си…
Повика после Панайотарос; той се появи привечер, неузнаваем. Беше си опърлил брадата с въглен и се беше обгорил и си беше направил петна по бузите и по шията; беше си отрязал и косата с голямата ножица, с която стрижат овцете.
Попът, при всичките си грижи, не можа да сдържи смеха си.
— Абре, проклетнико — извика му той, — как си стигнал до този хал?
— Моя си работа! — изръмжа Панайотарос. — И не се заяждай много, попе, защото ще си отида и ще те оставя сам-самичък; а знам, че имаш нужда от мен.
— Не се сърди, Панайотарос, най-сетне не съм те нарекъл гърбав, я! Слушай, утре да те видя! Вземи си сопата и ако с тях дойде и Манольос, нахвърли се върху него; отлъчен е, няма да даваш сметка никому, можеш и да го убиеш; бог е с теб.
— Остави бога, попе, не го меси във вагабонтлъците ни; теб те е страх от поп Фотис, мен ме е гнус от Манольос, това е всичко; не меси богове и богородици, не ми минават тия на мен. Хитрец и половина си и разбираш какво искам да кажа.
Тръгна към вратата, извърна се, намигна на поп Григорис и се усмихна сатанински:
— Проклятие и на двама ни! — каза той.
И така, саракинците слизаха от планината с песни; начело вървеше Манольос, умислен. „Да даде господ — мислеше си той — да не срещнем съпротива.“
Но когато наближиха селото, ясно различиха насъбрани хора около кладенеца „Свети Василий“; едни седяха на земята, други крачеха напред-назад с тояги в ръце и вече се чуваха гласовете и заканите им.
Манольос се спря, обърна се към другарите си:
— Момчета — каза той, — струва ми се, че ще ни окажат съпротива. Жените нека останат тук да чакат, а ние, мъжете, ще продължим напред, и бог да ни е на помощ. Ще отидем с добро, правото е на наша страна; но ако непременно искат кавга, ние няма да се залавяме с тях, братя са ни, ами ще отидем при агата; той управлява селото, той ще отсъди; и не може да не ни даде право, лозята сега са наши… И тъй, напред, в името божие!
Насядаха жените наоколо по скалите да чакат, а мъжете продължиха. Не бяха направили и стотина крачки и един камък профуча над главата на Манольос; а сетне друг и друг, започна същинска градушка от камъни. Тълпата около кладенеца се раздвижи и тръгна към тях; и най-отпред вървеше, като стъпваше тежко като мечка, разярен, грубо остриган, Панайотарос.
— Какво ще правим? — изрева Лукас, мъжагата. — Ще ги оставим така да ни сметат ли? Грабвайте камъни, бре момчета, връз тях!
Но Манольос се намеси:
— Стойте, да не се пролива кръв, братя!
Чуха се разярени викове:
— Назад! Назад! Никой няма да влезе! Назад!
Манольос излезе напред, размаха ръце, правеше знаци, че иска да говори.
— Братя, братя, чуйте ме!
— Отлъчений! Крадецо! Убиецо! Болшевико!
И всички се спуснаха разпенени върху него. Но Панайотарос разпери ръчищата си, извика:
— Никой да не се докосва до него! Мой е, аз ще го затрия! — изрева той и се нахвърли върху Манольос.
Но саракинците бяха вече наобиколили водача си.
— Който закачи Манольос — извика Лукас, като грабна един голям камък, — ще му строша главата като карпуз!
Но клисарят, подучен от поп Григорис, тичаше насам-натам и пискаше:
— Отлъчен е, фрасни го бре, Панайотарос, та да ти се освети ръката!
Даскалът дотърча запъхтян:
— За бога, момчета, какво става? — извика той. — Чакайте!
— Искат да налетят на селото ни, да го завладеят! — изкрещя клисарят.
Читать дальше