Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Разтвори длан и чумоса Манольос.

— Отвори си зъркелите, бре, погледни! Всички пръсти еднакви ли са? Има малки и големи, такива ги е направил господ; така е направил и хората — едни малки, други големи; едни господари, други слуги. Така е направил и рибите; голямата риба изяжда малката. Така е направил господ и агнетата, и заедно с тях е направил и вълците; вълците да ядат агнетата. Такъв е божият ред, и идвате сега вие, болшевиките… Сиктир!

И като изкрещя това, измъкна ятагана си; пришпори кобилата и се нахвърли върху саракинците.

Жените запищяха пронизително и хукнаха по нагорнището; саракинците също отстъпиха изплашени; само Манольос стоеше, без да помръдне.

— Абре, гяурино — извика му агата, — бягай, че ще ти взема главата, не те ли е страх?

— Страх ме е — отвърна Манольос, — но само от бога; от хората не ме е страх.

— Ти си, бога ми, луд за връзване! — каза агата и отново прихна да се смее. — Ама голям майтап е с теб, идваш ли да те взема в конака, та да ми минава времето? Нашата вяра слага побърканите и светците в един кюп, не прави разлика; а ти си и побъркан, и светец, голям майтап е с теб, ти казвам. Ела, бре, в конака, ще те храня и ще те поя, ще те обличам, ще те направя човек… Не щеш ли? Да се не видиш макар, нещастнико, хайде добър ти час; разкандърдисах се, няма да те убия.

Обърна се към ликоврисяните, които слушаха радостно как агата ги защищава.

— А вие бре, гяури, не сте нито побъркани, нито светци, вървете по дяволите! Честни, стопани, търтеи, сиктир!

Тръгнаха си и ликоврисяни, изплашени и радостни; Янакос и Костандис вдигнаха от земята даскала, поведоха го към къщата му, като го подкрепяха, защото куцаше, горкият, от болки.

— Така ми се пада — признаваше си той. — Не съм нито овца, нито вълк, а съм някакъв мелез, вълците ме хапят, овцете ме цапат. Зная много добре бре, Янакос и Костандис, кое е право, но нямам сили да го направя; знам много добре истината, но мълча. Страх ме е. Къде ти да вдигна, клетият аз, глава! Страх ме е… И сега, на̀, пребиха ме безжалостно и ликоврисяни, и саракинци! Имат право! Имат право! Така ми се пада!

Обърна се към двамата приятели, които го подкрепяха:

— Вас не ви ли е страх? — попита с възхищение той.

— И нас ни е страх, даскале — отвърна Янакос, — ама се правим на юнаци… Как да ти го обясня, като и аз съм объркан? На̀, правя се на юнак, а душичката ми трепери; ама полека-лека — чудна работа! — като се правя на юнак, ставам юнак! Разбираш ли, даскале, какво искам да кажа? Аз, да ти кажа правото, не разбирам много-много!

Учителят, при всичките си болки, се усмихна.

— Бих дал всичките си знания, които имам — каза той, — за да ти приличам, Янакос… Ами ти, Костандис?

— Аз съм по-лош от Янакос, даскале; не съм юнак, нито се правя на юнак; страх ме е, треперя, четири-пет ми върви, но ме е срам. И ако някой ден зарежа всичко и поема по Христовия път, ще го сторя не от доброта, нито от юначество, а от честолюбие; ще треперя и ще ме е страх, но няма да се върна назад. Разбра ли, даскале?

— Манольос е най-добър от всички ни — каза Янакос. — Той не се прави на юнак, той е юнак.

На другия ден, рано-рано, Михелис слизаше от планината и целият кипеше. Казваше си: „Ще отида при попа и ще му оскубя брадата; ще отида да наругая първенците, ще ударя камбаната, ще събера цялото село да ме чуе“.

Кипеше и прекипяваше, не знаеше какви по-тежки думи да намери и какво да направи най-напред… Цяла нощ не можа да мигне; и с отворени очи, на разсъмване вече, пак го видя; умрелият отново дойде и застана над него и го загледа с упрек, като клатеше глава… Помръднаха устните му, чу се сега гласът му; някакъв безплътен глас като издихание, от другия бряг: „Защо? Защо?“ Нищо друго.

Скочи на крака, взе тоягата си и се спусна към селото целият разтреперан. Отиде право при попа. Блъсна вратата, влезе; прекоси двора, завари го седнал на светло до прозореца; четеше наведен едно писмо; сълзи канеха от очите му.

Щом видя Михелис до себе си, бързо скри писмото в пазвата си; но Михелис свари да види почерка, разбра. Гневът му стихна, видя смъртта във въздуха, сърцето му се сви; в това време попът се съвзе, очите му отново станаха сухи, погледна Михелис.

— Какво насам, чорбаджи? — попита подигравателно той. — Дотегна ли ти вече Саракина? Тежка е царската корона, седи си на задника; върни се в селото, при богатството си… Оформи ли документите? — добави той неспокойно.

— Нямам вече нищо; олекна ми, свободен съм.