Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Понечи да стане, но агата го хвана за рамото:

— Седи долу, дяволе, ти казвам; седи, ще му кажа!

Извърна се към поп Григорис:

— Поп ефенди, какво искаш от мен? Дошъл си да ми искаш някаква услуга; каква услуга? Казвай, да се спазарим. Ама ясно, с малко думи, но свестни, за да разбера; не ми ги усуквай, чуваш ли? Мозъкът ми не е заплетена червомравешка дупка; слушам.

— Ага — каза поп Григорис, като приближи столчето си, — онзи серсемин, синът на покойния Патриархеас, хариза целия си имот на дрипльовците от Саракина.

— Негово право — каза агата; — нали е негов? Ще го прави, каквото си ще.

— Да, ама всички тези дрипльовци са хора на московеца. Изпратил ги е тук, за да отрежат косъма.

— Абре, какво приказваш, попе? Говори ясно; всички ли?

— Всички; водачи им са поп Фотис и Манольос; и утре ще дойдат, казва, да берат лозята си… Разбираш ли какво значи това? Стъпва им крачето в селото ни, в твоето село, ага, и полека-лека ще ни изхвърлят всичките оттук; и отиде косъмът!

— И така? Какво искаш?

— Утре, когато московците дойдат, да се дигнеш и да застанеш на входа на селото и да ги изгониш.

— Ама как бре, попе? Нали са техни лозята?

— Не!

— Как не? Аллах! Ще се побъркам! Нали им ги е харизал Михелис, нали са станали техни?

— Не, ти казвам, ага! Ще обявим Михелис за невменяем…

— Невменяем ли? Какво е пък това? Кажи го по-просто…

— Ами на̀, луд, с други думи; не знае какво върши и тогава дарението става недействително.

— Ама луд ли е Михелис? Ами че на него, кълна се във вярата си, акълът му сече като бръснач.

— Между лудостта и разума, ага, няма граница; никой не знае къде свършва разумът и откъде започва лудостта; така че, ще намерим начин да докажем, че Михелис е луд.

Агата се хвана с две ръце за главата и изведнъж избухна в смях.

— Разбрах — извика той, — разбрах! Брей, големи дяволи сте вий гърците! Абре, вие ще направите от света една сарма и ще го лапнете!

— И така, ага?

— Слушай какво ще ти кажа, поп Григорис, право куме, та в очи! Дай ми, за да ти дам; ще отида да застана на входа на селото, както го каза, и ще изгоня горките саракинци; ама и твоя милост… нали казахме, дай ми, за да ти дам!

— Попът пребледня, разбра. Чуваш ли? Ще ти направя хатъра, попе, ама и ти ще направиш моя.

— Кажи, ага — каза с половин уста попът. — И ако зависи от мен…

— Лесна работа, не се притеснявай; този тук Браимчо иска, ама на всяка цена, момичетата от селото да поиграят хоро някой ден, за да си избере…

— Трудна работа, ага.

— Трудна-нетрудна, инак не може; не го ли виждаш? На петнайсет години е, дяволът му неден! Кой може да го озапти? Ти ли? Аз ли? Абре, ще ни лапне като един залък и двамата; само жената може да го тръшне долу. Така че, нека му намерим някое женско, да го укроти; сега е като необяздено жребче; ако речеш да го яхнеш, ще те хвърли във въздуха; ама като се укроти, ще го яздиш, та дори ще маха с опашка!

Браимчо слушаше и се кискаше доволно, сякаш го гъделичкаха.

— Лошото е, че вдовицата умря… — прошепна попът.

— Да му намерим някоя друга, попе…

Но Браимчо скочи:

— Искам млада и пълна, и да не е гърбава! — извика той. — И бяла като франзела; и да не иска; за да се боря и да я тръшна долу, а тя да вика и да плаче, и да се мята, та да ми е кеф… Разбра ли, попе?

Попът потъна в размисъл.

— Трябва да намерим някое сираче — каза той накрая, — което да няма роднини в селото, за да не стане скандал… От скандал ме е страх, ага, от скандал, от нищо друго… Дай ми срок, ага…

— Какво иска, каза? — обади се ядосано Браимчо.

— Няколко дена срок, за да ти намери жена, дето искаш, копеле такова! Има право ходжата; да не мислиш, че ги има в кокошарника си; кокошки ли, мислиш, че са, та да ти избере, която си искаш? И не ми цупи устни, защото, кълна се в Мохамед, ще те скопя, та да се успокоиш, нещастнико, да се успокоим и ние! Чуваш ли какво ти казвам? Млък! И ако ти е толкова зор, имаш си Марта.

— Пфу! — рече Браимчо и се изплю на стената. — Не я искам!

— Добре, попе, остави го тоя, давам ти няколко дена срок… Чу каква я иска; млада, пълна, бяла и честна. Попът въздъхна.

— Дадено, ага — каза той и стана. — Ама като се появят утре московците…

— Добре, дадено; ама и твоя милост…

— Ще гледам да намеря… И бог да ми прости…

— Не се бой бре, попе, ще ти прости; яка му е гърбицата! — каза агата и избухна в смях.

Попът излезе умислен от конака. Никак не му харесваше тая работа, но се налагаше; по-добре това, отколкото да бъде опропастено селото и да падне в ръцете на поп Фотис… отколкото да бъдат застрашени вярата, родината, честта и собствеността… отколкото да се скъса косъмът, на който се държи светът, та да падне и да стане на парчета…