Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Ваши хора ли ще дойдат да берат гроздето, дядо?

— Ами, разбира се, имаме си и ние способни момчета и момичета; утре ще им се полюбувате.

Панайотарос отмина.

„Добре, че научих това — помисли си той. — Ще отида да го обадя на онзи пръч попа…“

Стигна до скалата, която беше превърнал в наблюдателница и откъдето можеше да вижда какво ставаше в пещерите; просна се по корем, подпря брада на ръцете си и заблещи очи.

Поп Фотис навярно беше завършил литургията, защото цяла сюрия старци, старици и деца се бяха събрали пред пещерата с иконописите, а сред тях бяха застанали поп Фотис и Манольос и им говореха. Наостри Панайотарос уши да чуе; от време на време до наблюдателницата му достигаха отделни думи, несвързани, не можеше да разбере; но като нагласи откъслечните думи, извади този смисъл — Манольос казваше: „Не ме е отлъчил бог, отлъчи ме поп Григорис; не е все едно и също!“

Малко по-нататък бяха запалили огън и дебелият Димитрос, коленичил, въртеше едно агне на шиш, а Янакос, до него, държеше нож и току мушеше агнето, за да види дали се е опекло; двамата си говореха нещо и се смееха. До тях Андонис правеше сапунена пяна, турил беше един старец да седне и го бръснеше; изтичали бяха и децата да им подстриже косите, подскачаха наоколо и си чакаха реда; а Костандис, с две-три старици, сновеше и носеше вода.

— Абре, тези тук гуляят — изръмжа Панайотарос, — пет пари не дават… Къде е бре, поп Григорис, мълнията, дето разправяш? Къде са пламъците на ада? Да се не видиш макар!

Изпълзя по-напред, за да може да чуе, надвеси се над скалата.

„Абре, къде ли е Михелис? — запита се той. — Не го виждам; сигурно оплаква някъде съдбата си, щуракът неден! Всичко му тръгна наопаки: загуби онази чорбаджийска свиня баща си, раздаде, глупакът му с глупак, имота си, запрати му и попът в мутрата годежния пръстен — сирак, бедняк и вдовец!“

Чуха се гласове, смехове, някой от бежанците беше донесъл бузук и го настройваше. Янакос и дебелият Димитрос извадиха от жарта агнето и го проснаха на камъните; цялото изгладняло множество на Саракина се стече, наобиколи печеното, някои започнаха да дрънкат със стари тенджери и заподскачаха… Приближи се и поп Фотис, прекръсти се, благослови агнето и започна да го раздава като просфора. Насядаха всички на земята, избухнаха смехове, бузукът засвири.

Изведнъж Манольос скочи прав, огледа се неспокойно.

— Михелис! — извика той. — Ей, Михелис!

Но напразно, никой не отвърна.

Поп Фотис протягаше ръце, беше в настроение, говореше високо; Панайотарос сега чуваше.

— Чеда мои — казваше поп Фотис, — благословен е днешният ден; това, което Христос пророкуваше за учениците си, ето че се излива днес като благословия връз нашите глави! Христос е казал: „Радвайте се, когато хората ви намразят, когато ви проклинат и ви ругаят и ви хулят заради Христос! Радвайте се в този ден, танцувайте; голяма ще бъде отплатата ви на небето. Същото това, което сега правят на вас, бащите им са го правели на пророците!“ Това са, чеда мои, думите на Христа; и ето, днес хората ни ругаят и ни хулят, и ни гонят заради Христа; а нашият другар Манольос днес беше отлъчен от попа. Слава богу, следваме правия път, Христос ни води и ние го следваме; радвайте се, танцувайте, чеда мои; Христос воскресе!

И като каза това, напълни едно глинено тасче с вода и я изпи на един дъх.

— Абре, тези тук не са хора, а диви зверове! — изръмжа Панайотарос. — Камбаните забиха за умряло, отлъчиха ги, изхвърлиха ги от черквата — а тези тук се късат от смях и се надуват дори с това… Абре, откъде намират толкова кеф — дявола ли имат вътре в себе си, или Христос? Да пукна, ако разбирам нещо!

Надвеси се пак, за да чуе; но изведнъж усети върху врата си нечия ръка; скочи ядосано; Михелис се беше навел над него и му се усмихваше.

— Какво дебнеш тук, Панайотарос? — попита благо той. — Защо не слезеш и ти при нас да вземеш едно мезе? Ела с мен…

И го затегли кротко за ръка. Но Панайотарос се наежи като таралеж.

— Няма да дойда! — извика той. — Не ви искам мезетата, не ви ща другарството, прокълнати! Оставете ме в самотата ми, в пълната ми самота!

— Не те ли е срам, Панайотарос, ти, който си истински мъж, прям и честен, да правиш дружба с нечестните и дармоедите? Те те изпратиха тук да ни шпионираш, нали?

— Не правя дружба с никого, съвсем сам съм бре, Михелис, вироглав, саможив като вълк единак, не разбираш ли това? Гнус ме е и от вас, и от тях. Мълчи, не ми говори, хапя! Какво ти има бре, Панайотарос! — каза Михелис и приседна до него. — От няколко месеца насам ти си станал неузнаваем. Винаги си бил кисел, но не си бил зъл; кой те направи зъл, Панайотарос? Кой е виновен? Какво се е случило?