Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Никой не отвърна; жените се кръстеха, плюеха си в пазвата, мълвяха: „Господи помилуй! Господи помилуй!“

— Останете със здраве, селяни! — извика отново Михелис. — Нашият Христос е беден, преследван, тропа по вратите и никой не му отваря; вашият Христос е богат коджабашия, сдушил се е с агата, залостил е вратата си и яде. Вашият Христос, ситият, провъзгласява: „Справедлив е този свят, честен, милостив, харесва ми; проклет да бъде всеки, който вдигне ръка да го разклати!“ Нашият Христос, босият, гледа телата, дето гладуват, гледа душите, дето страдат, вика: „Несправедлив, безчестен, безмилостен е този свят, трябва да бъде съборен!“

Поп Григорис повдигна расото си и се спусна към него:

— Болшевики! — изрева той. — Махнете се от лицето на бога!

Раздвижиха се селяните, скочи от пангара старият Ладас, вдигна юмрук Панайотарос:

— Вън! Вън! Вън! — чуха се яростни гласове.

Янакос се хвърли да се бие, но Михелис го хвана за ръката.

— Да вървим — каза той, — нека оставим господ да отсъди!

Прекрачи прага на черквата; зад него вървяха Янакос и Костандис. Отделиха се скришом от множеството и тръгнаха подир тях, отдалеч, Андонис бръснарят и дебелият Димитрос касапинът.

— Къде ни оставяш бре, Костандис? — чу се внезапно един пронизителен вик зад тях. — Къде оставяш жена си и децата си, отлъчений?

Извърна се Костандис и видя, че жена му тича разчорлена, и се поспря; но Янакос го дръпна насила.

— Да вървим, да вървим, не поглеждай назад!

Поп Григорис се върна в къщи възбуден, сякаш сам беше хвърлил мълния и още цял гореше.

„Би трябвало думата на свещеника да има силата да убива — мислеше си той. — Като каже: «Анатема!», и човекът, когото анатемосва, да пада мъртъв. Тогава светът идеше да се прочисти и щеше да зацари мир и справедливост на земята!“

Прехвърли през ума си хората, които щеше да убие, ако имаше тази сила: най-напред Манольос; той беше най-опасен, защото не можеше да му намери никакъв кусур; не крадеше, не ругаеше, не лъжеше, не мърсуваше с жени… Него, значи, преди всички други. Веднага след това или по-добре едновременно — онзи безчестник поп Фотис; него го мразеше; ако можеше, щеше да му извади очите. Всичко в него го дразнеше; аскетичното му лице, пламенният му поглед, твърдият му глас, и това, че не ядеше много, нито се напиваше, нито имаше и той някакъв кусур, а неговите хора го обожаваха — ах, да го събори долу, да му оскубе брадата, да му отреже носа! Колкото повече мислеше за него поп Григорис, толкова повече се разяряваше и не знаеше сега кого да убие по-напред — поп Фотис или Манольос.

А след това щеше да убие Янакос и Костандис; тръгнаха по лош път, дават лош пример, по-добре да ги няма. Ами Михелис? Попът потъна в размисъл: „Нека почакаме още малко…“ — прошепна той. Но непременно щеше да убие стария Ладас; не защото е циция, лош човек, и бе изхвърлил на улицата цяла сюрия сирачета, а защото го нарече веднаж там, в зандана „поп-пръч“.

Тези петимата щеше да ги убие на първа ръка; а сетне, ден след ден, всеки човек, който вдигнеше глава срещу него! Имаше още в епископията на Мегало Хорио някои стари сметки за уреждане — архимандрити и протойереи, и дори самия владика, щеше да ги нареди и тях… А сетне, още от времето, когато учеше, някои от старите му съученици, които го бяха обидили — ако бяха още живи, щеше да ги нагласи и тях…

Поп Григорис въздъхна:

„Трябваше свещеникът да има такава сила, трябваше…“ — помисли си той.

Селяните се бяха пръснали, едни на площада, други в двора на църквата, и говореха, говореха, възбудени, в настроение, животът им изведнаж беше станал интересен — видяха обесени хора, други, големи първенци, умряха, едно турче беше убито, една вдовица беше заклана, а сега пък им се падна късмет да видят и едно отлъчване! Панайотарос беше запалил цигарата, седеше под платана и пушеше блажено. „Екстра върви — мислеше си той, — клеветата ми хвана дикиш, ще ги затрия всички, всички, Христосовци и апостоли, да вървят по дяволите!“ Допуши жадно остатъка от цигарата, издуха дима през ноздрите си, изплю се и стана да отиде да шпионира в Саракина, да види какво става там.

Пое по една позната нему пътека, заизкачва се. Едно старче от Саракина събираше съчки и сухи листа за подпалка.

— Добра стига, дядо — подвикна му Панайотарос. — Какви са хаберите?

— Добри, добри, чедо мое, не научи ли? Харизали са ни, казват, нивя и лозя, та да не умрем и ние, горките, от глад; слава богу! Още утре ще слезем в Ликовриси на гроздобер.