Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Учителят застана до клира на десния псалт, за да пригласи; беше намусен, не му се харесваше никак тази безчовечна церемония, несправедлива работа, мислеше си той, лични чувства, долни интереси, но не смееше да вдигне глава. От малък се боеше от поп Григорис, който беше негов по-голям брат и го биеше на времето безмилостно; и оттогава не можеше да се отърси от страха от него, макар че беше вече шейсетгодишен стар ерген.

Появи се поп Григорис, със свирепо изражение, с бялата си раздвоена брада като пророк; претупа набързо литургията; бързаха и всички селяни. Изкачи се на амвона, цялото село вдигна глава и го загледа със страх; камбаната започна да бие като за умряло; една душа се погубваше.

Огледа отвисоко поп Григорис паството си, загледа свирепо, надебели гласа си:

— Братя християни — загърмя той, та черковният купол закънтя, — братя християни, кошара е църквата, овце са вярващите, а Христос е наш пастир; и представител на Христос е свещеникът. Когато някоя от овцете я налети прилепчива болест, пастирът я извежда от кошарата да не се заразят и другите овце, и я прогонва далеч в пустошта да псовиса; жал му е, че се погубва една душа, но негов дълг е да бъде суров, за да спаси останалите души.

Една овца от християнската ни кошара окраставя, мои братя християни; Манольос. Вдигна глава срещу Христос, наш дълг е да го ударим право по главата; вдигна глава срещу родината, семейството, собствеността, развя свой байрак, червен, за да ни потопи в кръв. Получава нареждания от московеца, вярата, родината, честта са в опасност. Той е болшевик! Наш дълг е да го отлъчим, което ще рече, да го отделим от здравите овце и да го прогоним в бездните на сатаната, да се сгромоляса, да се спасим. Сега слизам от амвона да го прогоня!

Слезе от амвона, клисарят изтича и му донесе едно котле, пълно със светена вода; потопи поп Григорис китката в котлето, поръси въздуха, извика с гръмък глас:

— Вън, вън, отлъчений!

Пристъпи крачка, поръси отново и пак извика:

— Вън, вън, отлъчений!

Сякаш Манольос беше тук, във въздуха, но невидим, и служителят божи пристъпяше към него и го прогонваше. Стигна до вратата на църквата, като непрекъснато ръсеше въздуха; отдръпваха се със страх християните, сякаш се бояха да не ги докосне прокълнатата сянка, която продължаваше да отстъпва, прогонвана от църквата.

Стигна попът до вратата, поръси силно въздуха с китката, обърна се към селяните:

— Извикайте три пъти, братя християни, извикайте всички заедно: „Отлъчен да бъде Манольос!“

Надигна се голям вой, разтресе се черквата; всички вдигнаха ръце, извикаха три пъти:

— Отлъчен да бъде Манольос!

Попът поръси за последен път въздуха, извика:

— Вън, отлъчений! — и затръшна силно вратата.

Всички си отдъхнаха, сякаш дяволът си беше отишъл и въздухът се беше очистил.

Попът се върна, застана сред черквата:

— Никой, от днеска нататък, братя християни, никой да не се приближава до него! Никой да не протегне ръка да му даде парче хляб, чаша вода! Никой да не отвори уста да го поздрави! И всеки, който го срещне, да плюе три пъти на земята и да поема надругаде! Отрече се от Христос, и Христос се отрича от него! Отрече се от вярата, от родината, от семейството, от собствеността, и те се отричат от него; далеч, в геената огнена! Амин!

— Амин! — извика цялото множество радостно и изпълнено с омраза.

— Амин! — прогърмя над всички грубият глас на Панайотарос.

Но в този миг един спокоен самотен глас се чу в средата на черквата:

— Отче, Манольос не е сам; и аз съм с него; отлъчи и мен, Михелис Патриархеас.

И веднага още един глас, гневен:

И мен, Янакос праматарина и пощаджията; и аз съм с него! — И мен, Костандис кафеджията; и аз съм с него!

Развълнуваха се селяните, разредиха се, оставиха ги и тримата в средата, съвсем сами.

Гласът на поп Григорис прогърмя:

— Ще дойде и вашият ред, ангели на сатаната, не бързайте! Многотърпелива и всемилостива е Христовата църква, дава ви време да се разкаете; Христовата мълния виси търпеливо над главите на хората и чака. Оставям ви на милостта божия!

— Господ ще ни съди, отче! — извика Янакос. — На него се уповаваме; бог, а не ти!

— Бог ви осъди чрез моята уста! — изрева попът и очите му кървясаха. — Аз, свещеникът, съм в Ликовриси устата господня!

— Само чистото сърце е устата господня! — възрази Михелис. — А сърцето ни, отче, е чисто!

Обърна се към двамата си другари:

— Да вървим, братя — каза той. — Да отърсим от нозете си праха на Ликовриси. Останете със здраве, селяни!