Когато на другия ден бомбата избухна в селото, че Михелис оставя цялото си състояние на дрипльовците от Саракина, поп Григорис изскочи навън с пробитите си чехли, без пояс, без калимавка, с разплетени коси и изтича да види Михелис в бащината му къща.
Намери вратата отворена, изкачи две по две стъпалата и завари Михелис да пише, седнал пред прозореца. Пишешена Марьори; дълго време се мъчеше да изкусури едно изречение, в което да й каже колко и обича и същевременно, че се налага да я изостави. Пишеше, задраскваше, пишеше отново, думите му се струваха много жестоки, много резки, не можеше една и съща дума да побере в себе си и сладостта на любовта, и горчивината на раздялата; „вечно“ и „никога“ бяха две отделни думи, а Михелис търсеше тъкмо това, да намери една-единствена дума, която да побере в себе си тези две страшни бездни на сърцето ни.
И точно в този момент като черна вихрушка с развято расо, в стаята се втурна поп Григорис.
— Каква е тази нова беда, за която научавам, Михелис! — извика задъхан тон. — Харизвал си, казват, целия си имот на дрипльовците от Саракина? Престъпление! Престъпление! Позор!
Михелис сгъна и скъса писмото, което пишеше; гледаше побеснелия поп и не казваше нищо.
— Не тачиш ли паметта на баща си? Не стига, че го уби, ами го режеш сега на късове и го раздаваш на босяците и нехранимайковците! Не се ли боиш от бога?
— Ами че тъкмо защото се боя от бога, върша това, отче; каква полза имаш, да съблюдаваш всички божи заповеди? Това не е достатъчно; продай имуществото си и го раздай на бедните, ако искаш да влезеш в царството небесно. Сторих, значи, отче, това, което нарежда Христос; какво викаш тогава?
Поп Григорис побесня; крачеше напред-назад с пробитите си чехли и хапеше ръце от ярост.
— Защо не ми отговаряш, отче? Сторил ли съм това, което нарежда Христос, да или не? Да или не? Отговори!
— Събаряш темелите на обществото, това знам аз! Връщам ти годежа с дъщеря ми, ето какво ти отговарям! Не искам вече сватовство с теб; скоро ще те видя да обикаляш по селските сокаци с торба на рамо и да просиш!
— Какво от това, щом ще спечеля царството небесно? — каза спокойно Михелис. — Каква стойност има този живот, отче?
— Ти си луд, не знаеш какво говориш, ти си малоумен!
— Аз съм християнин, нищо друго, отче.
— Ще те отлъча от църквата, от амвона, теб и твоя даскал Манольос. Вие сте предатели, да, предатели сте и двамата, и тримата, заедно с онази козя брада поп Фотис! Да, да, не се блещи, знам тайната!
— Тайната ли? — възкликна изненадано Михелис. — Каква тайна?
— Болшевик! Получавате нареждания от московеца да разрушите вярата, родината, семейството и собствеността, четирите големи темели на света! А Манольос — проклет да бъде! — е водачът ви; дойде и поп Фотис някъде от майната си и проповядва ново евангелие — по съветите на московеца!
— Ами че тогава Христос е болшевик! — възкликна Михелис.
— Докъдето го докарахте, като мутрата ви, това не е Христос, а Антихрист!
Михелис кипна; скочи прав.
— Докъдето го докарахте вие, поповете, владиците, стопаните, Христос е станал някакъв дядо Ладас, лихвар, лицемер, лукав, лъжец, страхливец, със сандъци, пълни с турски и английски лири… И се сдушва, вашият Христос, с всички силни на този свят, за да спаси кожата си и кесията си!
— Война ли ни обявяваш, кир Михелис? — изрева попът и слюнките му отхвърчаха чак до стената.
— Не обявявам война, обявявам справедливост; но ако се нахвърлите върху нас, ще воюваме. Истинският Христос е с нас; а дрипавата Саракина един ден ще изяде — ще видиш! — богатата кира Ликовриси!
Попът подскочи; удари се силно с ръка по челото, сякаш изведнъж беше проумял всичко.
— Затова ли, значи, си раздал нивите и къщите си на саракинците, за да стъпят веднъж в Ликовриси и да ни изядат един ден? Ала няма да влязат в селото ни, не! Това няма да мине! И ако пък дойдат, ще ги изгоним; и маслините ти, и градините ти, и нивите ти ще останат неокопани, неполети, и ще запустеят. Вдигам ръка и се заклевам! Тази неделя ще се кача на амвона и ще ви отлъча!
И като каза това, тръгна си и затръшна след себе си вратата. Михелис го гледаше през прозореца как прекоси двора, като тътреше старите си чехли, а расото му се развяваше и изпълни външната врата, а след това улицата; Михелис сега чуваше само кучетата, които го лаеха, изплашени.
Михелис седна отново пред прозореца и започна да пише отначало писмото до Марьори; сега намираше думите, описваше й как само преди малко си беше отишъл баща й, побеснял, защото той бе последвал словата на Христос и бе раздал имота си на бедните, и как баща й му бе върнал годежа.
Читать дальше