Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

„Този беше баща ми — мълвеше той, — този беше баща ми… Този беше големият чорбаджия Патриархеас, на младини левент като свети Георги, дето и пеш изглеждаше като че ли е на кон, дето яде най-хубавите яденета и пи най-хубавите питиета, и люби слугини и господарки, и две калугерки и една игуменка, и напълни чуждите дворове със синове и дъщери…“

Минаваха часовете, селото заспа, дойде попът за малко, изповяда стария чорбаджия, опрости му греховете, причести го, и Михелис отново остана сам с тежкото неподвижно тяло, което едно време беше неговият баща… На разсъмване едно куче в махалата започна да вие; Михелис стана, приближи се до прозореца; небето розовееше, спяха още дърветата и птиците, и водите, дълбока тишина, и само кучето виеше страшно.

Старият Патриархеас го чу, отвори очи и видя архангела с черните крила, надвесен над леглото му; нададе вик и предаде без съпротива душата си.

Вратата се отвори, поп Григорис се появи на прага, приближи се до леглото, постави ръка върху сърцето на стария чорбаджия; то беше спряло. Обърна се разгневен към Михелис:

— Ти го уби — каза му той със задавен глас. — Ти!

Михелис вдигна глава, изгледа попа право в очите, но не каза нищо.

Рухна един от стълбовете, които поддържаха Ликовриси на тази земя, и цялото село се разтърси, когато от врата на врата се разнесе викът: „Умря старият Патриархеас!“ Дори агата, който току-що се беше събудил и седеше на балкона с притворени очи и си припомняше какво беше видял и направил през тази нощ, се извърна изненадан към старата Марта, която му донесе новината.

— Умря ли, мари, рухна ли тази крепост? Окуця селото! Абре, изглежда, че съм спал дълбоко и не съм чул камбаната! Всички селски кучета лаеха през цялата нощ, ага — увери го старицата. — Аз разбрах. Архангелът, си казах, сигурно е влязъл в селото, за да вземе някоя голяма душа, кучетата са го видели и са се изплашили.

— Добър човек беше — каза агата, като сърбаше кафето си, — добър човек, от онези, дето отиват в рая; добър ядач, добър пияч, коцкар… Ама загуби, горкият, че не беше мюсюлманин, та да влезе в нашия рай — пълен е догоре с аджем-пилаф, юсуфчета и ханъмки; там трябваше да се намърдаш бре, Патриархеас; ама сега вече свърши!

Появи се Браимчо, рошав, сънлив, разгърден, а бенката долу, на шията му, блестеше — и акълът на агата пое по нови пътища; протегна ръка, погали рошавите коси, а сетне и бенката на шията, и очите му помътняха.

— Кога ще поиграят хоро жените? — каза нацупено турчето, хвана сърдито ръката на агата и я отблъсна настрани.

— Не бързай, жив да си ми, ще ти направя хатъра, но не искам и да подпаля селото… Снощи дойде попът им при мен: „Не ни нанасяй такава обида, ага — каза ми той, — ще подпалиш селото; потрай, ще намерим начин…“ — Потрай, значи, Браимченцето ми, ще стане някой събор, сами ще поиграят хоро, без да им даваме зор, и ще ги видиш…

Но докато говореше, агата беше започнал да се ядосва.

— И да ти кажа правичката, в края на краищата, не съм те довел тук, за да те женя!

В това време вратата на чорбаджийската къща на Патриархеас беше широко отворена; бяха смъкнали умрелия сред двора и цялото село минаваше да се прости с него. Всичките му кусури бяха забравени, останали бяха само добрините му, и всички непрекъснато възхваляваха добродетелите на покойника; дори Панайотарос, когато дойде да го целуне за прощаване, не можа да удържи една сълза:

— Прости ми и бог да те прости! — прошепна той и долепи дебелите си устни върху студеното чело на мъртвеца.

Дойде и старият Ладас да го целуне, огледа наоколо чорбаджийската къща, преминаха през ума му като богато сватбено шествие лозята, нивите, маслините, градините на покойника, и въздъхна: „Язък за имота! Бързо ще го харамиса Михелис, трябва да си отварям очите… От попа ме е страх!“

Кира Мандаленя понечи да подхване оплакване, беше си дори спуснала чембера и разплела косите, но Михелис се присегна и я отстрани:

— Не ща викове! — каза той.

Над отворения гроб даскалът държа реч. Започна от древна Гърция, от Милтиад и Темистокъл, и Персийските войни; а след това се спусна при Александър Велики и годините на Христа, обходи Византийската империя, спря се надълго на света София и Българоубиеца, и стигна, силно развълнуван, вир-вода от пот, до превземането на Цариград; и там вече не можа да сдържи риданията си… И целият народ зашумя, когато го чу да вика разпалено: „Пак след години, след време, пак ще бъде наш!“ Събра смелост, пое си дъх малко, избърса си потта и премина набързо през годините на робството и стигна до 1821 година; и оттам, с един смел скок, застана на ръба на прясно изкопания гроб и видя чорбаджи Патриархеас.