Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Старецът изблещи очи, лицето му пламна; напъна всички сили, извика:

— Никога!

И падна изтощен на възглавницата.

— Ще го умориш, проклета гърбушо! Хайде, върви по дяволите! — изпищя кира Мандалена, сграбчи Марта за гърбицата и я изхвърли през вратата.

Върна се и почна да разтрива със зехтин и камфор стареца; олекна му малко, отвори очи.

— Изпрати да обадят на поп Григорис да дойде — каза той и пак затвори очи.

Тъкмо в този миг вратата се отвори и влезе Михелис.

— Махай се! — каза той на старицата и се приближи до леглото.

Старицата събра церовете си и изчезна.

Застанал неподвижно, Михелис гледаше баща си; очите му се наляха със сълзи. Лицето на стареца беше подпухнало и съвсем бледо; гушите му се бяха изпразнили, стелеха се набръчкани и покриваха шията му; устата му отдясно се беше разкривила и висеше.

Старецът отвори очи, видя сина си, усмихна се.

— Добре дошъл! — промълви той и протегна лявата си ръка.

Наведе се Манольос, целуна я. Старецът прикова очи върху сина си, загледа го дълбоко, отчаяно, сякаш се прощаваше с него.

— Остани със здраве — каза той тихо и протегна ръка. Напрегна всички сили, заговори, колкото можеше по-ясно:

— Дете мое, аз си отивам; ставам от масата, сгъвам кърпата си, свърших… Ако съм ти казал някога горчива дума, прости ми; баща съм, обичам; а обичта често не знае какво казва. Едно само те моля…

— Кажи, тате.

— Марьори…

Замълча; челото му беше оросено с пот; синът се наведе, взе кърпа, избърса лицето на стареца.

— Марьори, струва ми се, има лоша болест; ако има, не я вземай за жена; ще зарази кръвта ни… Чуваш ли?

— Чувам, тате.

— Ще направиш ли това, което ти казвам?

Михелис мълчеше.

— Нищо друго не ти искам; ще го направиш ли? Кажи „да“, та да умра спокоен.

Минаха няколко секунди; старецът гледаше с тревога сина си.

— Да… — промълви най-сетне Михелис.

Старецът затвори очи.

— Това исках — прошепна той, — нищо друго!

Михелис отиде до прозореца; погледна навън; свечеряваше се вече. Стопаните се завръщаха уморени от лозята си; минаха няколко девойки като чуруликаха със стомна на рамо; показа се старият Ладас, приведен, бос, ръцете му бяха обагрени с гроздов сок; и той беше на гроздобер.

Старецът се размърда в леглото си, въздъхна; Михелис се извърна; старецът му кимна.

— Не си отивай — каза му той, — почакай.

— Няма да си отида; спи, тате…

Една девойка, далече някъде, накъм кладенеца „Свети. Василий“, запя, проточено, жално; сякаш никога мъжът и жената не се бяха слели, сякаш никога не се бяха наситили на ласки; и затова голяма мъка бе обхванала сега девойката. Спомни си и Михелис за годеницата си и му се дощя да проточи и той глас и да се слее с далечното провикване на девойката.

Изведнъж, долу, на прага на външната врата, той видя владишката осанка и бялата раздвоена брада на поп Григорис; пристъпи тихо, за да не събуди стареца, отвори вратата и го зачака на площадката на стълбата.

— Какво казаха докторите, отче? — попита той с тревога, когато най-сетне с бавна, тържествена стъпка попът се изкачи по стълбата.

— Нищо й няма, чедо, след месец ще бъде здрава и читава.

Погледна през отворената врата.

— Болен бил, казва, обади ми да дойда.

— Не е добре, отче; влез вътре… Тихо, да не го събудим.

Но старият чорбаджия не спеше, беше дочул тихия разговор, отвори очи.

— Добре дошъл, отче — промълви той.

— Какво си пострадал, чорбаджи? Няма ти нищо, смелост!

— Нищо особено, отче, ще умра; седни, искам да ти кажа нещо; приближи се и ти, Михелис.

И започна, като заекваше, предъвкваше и изкълчваше думите, да им разправя как агата му обадил да отиде в конака; новият Юсуфчо искал, казва, всички девойки от селото да играят хоро пред него, за да си избере някоя.

— Никога! — извика поп Григорис и скочи прав. — По-добре да умрат всичките!

— По-добре да умрем всички! — поправи го Михелис, който също се беше разгневил.

— Изпълнете дълга си — каза умиращият. — Аз няма да бъда вече с вас; на мое място остава Михелис.

Затвори очи изтощен; подаде ръка на поп Григорис:

— Ела довечера да ме причестиш — каза той.

Поп Григорис се запъти към вратата, Михелис го последва.

— Не се отделяй от него, Михелис; не е добре баща ти; бог да простре десницата си.

Помисли малко:

— Още сега ще отида да се видя с агата и да му говоря; да не дава господ такъв позор!

Михелис влезе вътре, седна до стария си баща; цяла нощ будува, приковал поглед в старческото лице с изкривени устни, с провиснали бузи, с мокри от пот бели коси…