Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Уморил се беше от дългия път, поспря се за миг да си поеме отново дъх и да избърше очилата си, които се бяха замъглили; напрегна всички сили и започна възхвалата на покойника.

— Незабравимият Георгиос Патриархеас — извика той, — беше истински правнук на древните гърци; беше истински внук на великата Византийска империя; беше истински син на героите от 1821-а! Този голям благородник продължи неизменната мисия на гръцката нация — борбата на човека за свобода! При всяка опасност той пръв подлагаше гърдите си, винаги готов да пожертвува живота си! Като Александър Велики и Георгиос Патриархеас държеше тук, в дълбините на Азия, неугасимия факел на духа и не позволяваше на варварите да задушат Светлината на гърците. Смъртта на Георгиос Патриархеас щеше да бъде непоправимо национално нещастие, ако не беше неговият достоен син, Михелис, който ще продължи героичния завет на своя славен баща.

Всички за миг повярваха думите на учителя, за първи път видяха какъв голям герой са загубили и започнаха да плачат… Янакос и Костандис подхванаха Михелис, който, застанал неподвижен над гроба, гледаше как ковчегът се спуска в земята и мислене само за едно, за думите на попа: „Ти го уби, ти…“ Хванаха го подръка, върнаха се мълчаливо в осиротялата къща.

Но мисълта на Михелис беше все тъй заета само със страшните думи: „Ти го уби, ти…“, и не продумваше нищо.

Когато стигнаха в дома му и затвориха след себе си вратата, Михелис се строполи сред двора, там, където сутринта бяха положили тленните останки на баща му. Наведе се, целуна земята, и изведнъж пъргаво скочи прав, и почувствува някаква неизразима радост, много дълбока, в най-тъмните глъбини на душата си. Повика Мандаленя:

— Направи ни три кафета! — нареди й той. — Заколи и една кокошка, приготви ни да ядем, бързо!

Приятелите му го гледаха неспокойни: в очите му имаше сълзи, но гласът му беше силен и радостен. Сновеше нагоре-надолу из къщата, сякаш я виждаше за първи път, влизаше в килерите, повдигаше похлупаците на делвите, почукваше бъчвите, за да види дали са пълни, отваряше сандъците… След това дойде и седна на застланата маса, постави от дясната си страна Янакос, от лявата — Костандис, напълни чашите с вино, вдигна своята:

— Това, което даскалът каза на гробищата за баща ми, беше лъжа — каза той. — Баща ми не реше герой, никога не е излагал гърдите си на опасност, никога не можа да вземе някакво смело решение; той беше само добър човек и обичаше спокойния всекидневен живот и охолството.

Но това, което даскалът каза за нашата нация, гръцката, беше право; всеки грък на този свят, и най-скромният и неграмотен, е, без сам да знае това, голям вожд, и носи голяма отговорност. Всеки грък, който не взема, поне веднъж в живота си, едно смело решение, е предател на нацията си; и докато даскалът говореше, видях, че и аз рискувах да тръгна по пътя на баща си, най-равният, най-лекият път; но изведнъж осъзнах дълга си и бих искал да поема пътя, по който върви нашата нация от хиляди години…

— Кой път? — запита Янакос, който слушаше развълнуван думите на приятеля си. — Кой път, Михелис?

— Стръмния. Затова имам една молба към вас, другари и приятели мои. Като се стъмни, да се изкачим на Саракина, да отидем при Манольос и поп Фотис; цяла нощ, докато будувах и гледах умиращия си баща, мислех и премислях това в ума си, но сега в гробищата взех решение; довечера, като се съберем и петимата, ще ви кажа, братя, каква помощ искам от вас.

С теб сме, Михелис, до смърт! — казаха и двамата му приятели. Чукнаха чаши и повече не продумаха.

Привечер поп Фотис и Манольос седяха пред пещерата си и разговаряха. Току-що се бяха завърнали от близките села, където бяха отишли да помогнат на другарите си да намерят работа, бяха уморени и двамата, защото бяха вървели пеш, а и жегата, и прахът в полето ги бяха омаломощили. На връщане бяха срещнали стария Христофис и бяха узнали, че чорбаджи Патриархеас беше умрял и че го бяха вече погребали.

— Язък за фабриката — спря да работи и да вади тор и копелета — каза дебелашки кираджията. — Много кумици овдовяха в околните села, вие да сте живи!

— Кога? Как? Кажи по човешки, дядо Христофис!

— Ами на̀, изял, казват, две прасенца предната вечер, на сватбата на дъщеря си, искал, казват, да опраска и една пълнена пуйка, но му се схванала дясната ръка и го турили на кревата; и на сутринта го намерили вдървен. А даскалът държа реч за него и го изкара от велик по-велик, ама да пукна, ако разбрах нещо; но започнах и аз да плача, понеже виждах, че другите плачат. Взех сетне бучка пръст и му я хвърлих; яде пръст, та дим се вдигна! Това беше последното му прасенце; всевишният да упокои корема му!