Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

И като каза това, понечи да си тръгне; но се поспря и извика, като избухна в смях:

— Чувал съм, поп Фотис, че вратата на рая била много тясна; никой дебел, казва, не можел да мине; ала ние, тримата, ще преминем; да живее сиромашията!

— Дебелашки са думите на стария Христофис — тъкмо казваше пот Фотис, — дебелашки, но прави. Много трудно е богатият да спаси душата си; Защото, и добър човек да е, пак не стига; Защото добре знае, че има гладни, но не раздава богатството си; прави се на улав, лошо е свикнал, няма смелост… Сега да видим какво ще направи Михелис; сега да го видя!

— Имам вяра в Михелис — каза Манольос.

— От твоята уста в божите уши! Но толкова неща съм видял през живота си…

Не беше довършил думата си, когато тримата приятели пристигнаха пред пещерата; свещеникът и Манольос станаха.

— Ти да си жив, Михелис — казаха те. — Господ да упокои душата му.

Седнаха и петимата; известно време всички мълчаха; най-сетне Михелис отвори уста:

— Отче — каза той, — братя мои и другари, оплаках баща си, бях къс от плътта му, заболя ме; но същевременно почувствувах — да ме прости господ! — че сега съм вече свободен, сякаш от мен се махна някаква тежест. От днес нататък съзнавам, че за всяка своя постъпка отговарям само аз; два пътя се откриват пред мен: пътят, по който ме теглеше баща ми, и един друг, много по-труден, по който ме тегли Христос… Кой път да избера? Тази сутрин в гробищата взех решение — и дойдох да ви кажа какво е решението ми и да ви помоля, отче и другари, да ми помогнете.

Замълча; постави ръка върху коляното на поп Фотис, сякаш му казваше: „Помощ!“

Поп Фотис взе ръката на Михелис и я стисна в слабите си, прозрачни длани.

— Чедо мое — каза той, — с теб сме в този труден час; говори, довери ни се.

— Баща ми е наследил от своя баща, а той пък от дедите си много земя и много дървета; радвали им са се. Подхвърляли от време на време и по някоя троха на сиромасите и умирали доволни, че са изпълнили дълга си; така са мислели; така си мислех и аз… Докато, да е жив и здрав Манольос, да си жив и здрав и ти, поп Фотис, господ ми отвори очите и видях; отвори ми сърцето и изживях страданието. И днес взех решение: ще раздам цялото си състояние на бедните; няма да задържа дори трохичката, която дедите ми са подхвърляли на гладните; всичко ще дам, отче, на твоята община, на Саракина; вземи го!

Всички, свели глава, слушаха; и когато Михелис свърши, никой не вдигна глава дълго време. И изведнъж се чуха сред нощната тъмнина, която се беше спуснала, хълцанията на поп Фотис.

Но Янакос не се сдържа, спусна се, сграбчи Михелис, притисна го в обятията си, понечи да каже нещо, но се обърка и започна да се смее и да танцува.

И аз подарявам магаренцето си на общината на Саракина! — успя да извика накрая. — Друго богатство на този свят нямам; вземи го, отче! Поп Фотис стана, постави ръцете си върху сведената глава на Михелис.

— Чедо мое — каза той, — с много горчивини са ме поили през моя живот, но сега забравих всичко; да си жив и здрав, Михелис, и на този, и на онзи свят! Хиляди души спасяваш в този миг от унижение и смърт — тези тук, бежанци и децата им, и децата на децата им, за поколения и поколения; бъди благословен!

Манольос седеше все тъй със сведена глава и плачеше; никога не беше изпитал по-голяма радост; нито дори когато излезе от вратата на агата и видя платана, на който щеше да бъде обесен… Защото сега виждаше, че семето Христово е всемогъщо, тържествуваше над всички земни блага; лесно е да пожертвуваш на бога нищото, трудно е да пожертвуваш всичко. Михелис жертвуваше всичко, и Манольос, от голяма радост и вълнение, все още не можеше да вдигне глава и да проговори… Изведнъж скочи прав, сграбчи в прегръдките си Михелис и го целуна.

Костандис гледаше и слушаше със свито сърце: „Аз не съм дал нищо — мислеше си той, — не съм сторил нищо, не съм се отказал от нищо заради Христос; нито от децата си, нито от жена си, от нищо, от нищо…“

Хубава беше нощта, луната се показа неочаквано и се заизкачва по небето, спокойна, усмихната, като лееше върху планината Саракина белия си мед.

Михелис, мълчалив, неутешим, гледаше как лунната светлина се лее и придава благост на света и сърцето му се свиваше: „Нищо не струвам аз, нищо — мислеше си той. — Това, което върша, върша го не от доброта, а от страх; страхувам се, че аз съм убил баща си, страшен грях тежи върху мен; давам всичко, за да ми олекне, за да забравя, за да мога да спя, за да не чувам страшните думи: «Ти го уби, ти!…».“