Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Само трудът може да ни спаси — каза поп Фотис, — трудът и любовта.

Събраха всички мъже и жени, които можеха да работят, разпределиха ги на дружини, на братства; на всяко братство поставиха по един отговорен водач — старши брат или старша сестра; и ги разпратиха по околните села да се главят на работа. Пръснаха се и оставиха в Саракина само старците и стариците да се грижат за децата.

— С божията благословия, чеда мои — казваше им поп Фотис, като ги изпращаше, — работете, спестете каквото можете, зърно, зехтин, вино, дреха, и все си мислете за нашата нова родина. Пчелите как излизат от кошера си и се пръскат по планините и полята и събират мед? И после се завръщат, натоварени с мед, в малките си восъчни къщички и при любимата си челяд, която са оставили! Така и вие, чеда мои; хайдете сега с божията благословия!

Манольос често пъти отиваше с тях, говореше им по пътя, насърчаваше ги, напътваше ги кои села са наоколо, от какво имат нужда, на кои врати да потропат. Намираше им работа и се връщаше пак в Саракина; събираха с поп Фотис децата, и на плочите, които им беше подарил Хаджи Николис, даскалът, ги учеха на азбуката.

Когато паднеше вече нощ, седяха двамата на пезула на църквата и си приказваха.

— И в най-малкото камъче — казваше една вечер поп Фотис, — и в най-скромното цвете, и в най-тъмната душа се намира бог, цял-целеничък, Манольос. Нека сторим всичко, каквото можем, та това малко наше селце, този кошер, да блесне изпълнено с благочестие, трудолюбие, плодородие и любов. Такъв, какъвто бихме искали да стане целият свят. Защото, да го знаеш, и в най-далечната пустиня едно добро дело намира отзвук в целия свят.

Манольос вдигна очи, погледна поп Фотис; стори му се, че лицето му блестеше в тъмнината, изпито, прозрачно; а ръцете му, тъй както ги беше издигнал към небето, се виеха като пламъци.

— И всеки човек — каза Манольос възторжено — може да спаси целия свят; много пъти си мисля за това, отче, и треперя; такава голяма отговорност ли носим? Какво трябва да направим, преди да умрем? Кой е пътят?

Замълча. Нощта се беше спуснала вече, стариците бяха наклали огньове и готвеха, децата бяха наклякали около тях, гладни, и чакаха.

Манольос протегна ръка, докосна коляното на поп Фотис, който беше потънал в размисъл и мълчеше.

— Как трябва да обичаме бога, отче? — запита той.

— Като обичаме хората, чедо мое.

А как трябва да обичаме хората? — Като се стремим да ги вкараме в правия път.

— Ами кой е правият път?

— Стръмният.

На другия ден към обед агата пристигна от Смирна. Не беше сам. Следваше го, яхнало тъмночервено конче, едно ново турче, диво, намръщено, изпълнено с мъжки сертлък; то не дъвчеше дъвка, ами все ядеше, винаги гладно, и пиеше, винаги жадно, и не пееше „Светът е сън“, ами крещеше и ругаеше, беше капризно и току даваше заповеди на севдалията ага, който го гледаше в устата и изпълняваше всичките му желания. Казваше се Браимчо, беше на петнайсет години и имаше сочни устни с гъст остър мъх.

Беше го намерил в един лош квартал, където пред всяка къща висеше червено фенерче. Продаваше в едно панерче, размесени, семки, английски презервативи, печени раци и ясмин. От всички махали, надвечер, пристигаха в тясната тази уличка цели върволици мъже, стари и млади, евреи, мюсюлмани, християни, да се порадват малко и да забравят всекидневните грижи; а жените стояха, всяка пред своята врата, нашарени, наплескани, полуголи, безсрамни, и се усмихваха.

Агата видя Браимчо, хареса го; приближи се, спазариха се, сключиха договора. Взе му едно тъмночервено конче, да го язди; взе му и нови дрехи от скъпа чоха; и един сребърен часовник с верижка; и едно шишенце с мускус, и една кесийка с карамфил и канела; заведе го в хамама, изкъпа го, и водата, в която го изми, плувна в мазнина; заведе го на бръснар, подстрига го, сложи му и ливанто; а сетне го заведе при един ходжа, стар негов приятел, човек от кол и въже, за да го научи на някои трудни чалъми.

И така, агата взе изкъпания, благоухаещ и обучен Браимчо и го доведе в царството си.

Марта посрещна новата двойка с мърморене; но като огледа хубаво новия гостенин, усмихна се под мустак, доволна: „Това копеле ще хвърли агата във въздуха…“

— Какви хабери има мари, Марта? — попита агата в двора, като слезе от коня. — Умрял ли е някой в селото, оженил ли се е някой, как минаха жътвата и гроздоберът, живи ли са още старият Патриархеас и онзи пръч поп Григорис? Счепкаха ли се гърците, издраха ли си очите? Брей, струва ми се, че ме е нямало цели години!