Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Спря се Михелис, заслуша се как младежите отвръщаха като пресипнали петлета на моминските гласове; почувствува непоносима тъга в сърцето си; всяка година Михелис идваше често, слушаше тези гроздоберски песни, но тази година те му се струваха като оплакване.

Прав, неподвижен, Михелис чувствуваше как животът се върти вътре в него, безспирно, безутешно. Въртеше се колелото на земята, сега беше гроздобер; след това щеше да дойде ред на маслините, сетне щеше да дойде Рождеството Христово… А после ще цъфнат отново бадемите, ще покълнат отново житата, ще дойде пак жетва… Сякаш Михелис беше вързан за някакво колело и ту се изкачваше, ту слизаше под слънцето и дъждовете и заедно с него бяха вързани денят и нощта, изкачваха се и слизаха и те с него, а Христос, пеленачето, растеше, ставаше мъж, тръгваше смело да сее божието слово, разпъваха го, възкръсваше, слизаше отново на следната година от небето, разпъваха го отново.

Бучаха слепите очи на Михелис, зави му се свят; хвана се за една скала, сякаш искаше да спре колелото, да не се върти; строполи се долу, и изведнъж, без да знае защо, избухна в плач. На другия ден, неделя, старият Патриархеас не стана от леглото си. Не можа да спи през нощта, а когато за миг се унасяше в сън, налягаха го кошмари, кръвта нахлуваше в главата му, задушаваше се. Беше обадил на сина си да дойде на сватбата на Леньо, но той отвърна: „Ако беше за смърт, щях да се върна, но за сватба не се връщам“. Старецът прие тези думи като удар с нож.

— Какво съм му сторил? Какво съм му сторил? — шепнеше той тъжно и очите му се наливаха със сълзи. — Аз само него обичам на този свят, защо не ме ще, какво съм му сторил?

Прехвърли целия си живот, спомни си за баща си, когато беше вече остарял и беше затворил сърдито уста, не искаше да продума вече нито дума, само държеше бича и биеше ратаите и ратайкините, вземаше камъни и замеряше с тях девойките, които отиваха на чешмата и им трошеше стомните. Ядеше като ламя, пиеше като бивол, болест не го ловеше, започнаха да му никнат нови зъби и всички се уплашиха; но един ден се сгромоляса от планината и се преби. И сега старият Патриархеас си спомни всичко това и го обхвана ужас; Когато му донесоха вестта: „Баща ти се уби!“, обзе го нервен смях и цялото село гръмна от жестокостта на сина. Но той се смя и му олекна; сякаш досега го притискаше някаква скала, и сега скалата се беше отърколила и синът дишаше свободно и не можеше да сдържи радостта си.

Спомни си днес старият чорбаджия за този случай и потръпна.

— Ами ако и Михелис ме чувствува като скала върху себе си и не му давам да си поеме дъх? Ами ако всичко на този свят се заплаща — и го хване и Михелис смях?

Изблещи крайно изплашен очи.

— И все пак аз обичах баща си… Но и Михелис ме обича… Ами че тогава, какво? Не разбирам! Така ли е, значи, писано, всеки син накрая да се гнуси от човека, който то е родил? Защо? Защо? Не разбирам!

Все такива неща си мислеше старият Патриархеас и въздишаше; въртеше се в леглото и цялата стая се тресеше. Едва привечер, когато вече долу се отвориха вратите на къщата и завлизаха поканените, и дойде и поп Григорис, и започнаха псалмопенията, той стана, изми се, облече се, докара се, като все пъшкаше, много грижливо, боядиса сръчно мустаците и веждите си, напръска с гюлова вода косата си и слезе да венчае дъщеря си и ратая си.

Блестяха булката и женихът, добре измити, празнично облечени, леко изпотени и миришеха като току-що излезли от морето коне. Човек имаше чувството, че ако само тези две тела останеха на света, той отново щеше да се изпълни с хора.

Старият чорбаджия отиде и застана до тях; той щеше да бъде кум, щеше да размени венците. Поп Григорис беше започнал вече да пее, клисарят люлееше ритмично сребърната кадилница, поканените стояха наоколо и гледаха радостно, две девойчета чакаха с два подноса, пълни с бонбони.

Бързаше поп Григорис, нямаше кеф, мисълта му беше при дъщеря му, която докторите бяха прегледали тази сутрин и бяха поклатили глава. Пееше припряно, изяждаше думите наполовина, бързаше; бързаха и булката, и женихът да останат сами, не разбираха за какво им беше всичко това в тяхната работа; бързаше и старият Патриархеас, защото чувствуваше, че коленете му се подгъват, но стискаше зъби, стоеше твърдо, понеже се срамуваше.

— Деца мои — каза той, когато тайнството свърши, — тази вечер се венчават Леньо и Никольос, добре сте дошли в дома ми! Яжте и пийте, веселете се, заклали сме много агнета, слава богу, имаме и много вино, започна вече гроздоберът, отново ще се напълнят догоре бъчвите, пийте, колкото ви държи коремът!