Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Откачи Манольос иконата, която Михелис му беше подарил, Разпятието с ластовиците, свали издълбаната от него маска на Христос, уви някоя и друга дреха, направи ги на вързоп и го сложи на пезула.

Михелис го гледаше, без да продума. Седнаха, пиха мълчаливо мляко. Манольос стана, плъзна бавно поглед по стаята, по пезула, по околните скали и по планината. Сбогуваше се; взе от ъгъла гегата си, Михелис се изправи.

— Реши ли, Манольос? Заминаваш ли? Къде отиваш?

— Остани със здраве, Михелис.

— Къде отиваш?

— На Саракина; отивам да деля глада с тях.

— Да дойда ли с теб?

— Още не. Потърпи; имаш баща, имаш годеница; аз нямам нищо; по-лесно е.

— „Който не намрази баща си и жена си, и децата си, не е достоен да се нарече мой ученик…“

— Знам това, Михелис; но изтръгна ли се сърцето ти от земята, от бащата, от жената? Още не; потърпи тогава, ще дойде добрият час, не бързай; той идва като яребица, с безшумни стъпки.

— Няма да се върна в бащината си къща.

— Добре, не се връщай; остани тук, между Саракина и Ликовриси, докато дойде яребицата, както казахме, добрият час. Довиждане!

Подаде ръка на Михелис; а той стана, сграбчи го в прегръдките си.

— Манольос — каза той, — скоро ще дойда при теб, кълна ти се; довиждане!

Взе Манольос вързопчето под лявата си мишница, прекръсти се, тръгна. Дойдоха отново ангелските криле, летеше Манольос от камък на камък; църквицата „Свети Илия“ все повече се приближаваше; блестеше сгушена сред скалите, навръх планината; блестеше розова, смееше се под първите полегати слънчеви лъчи, стоеше изправена, смело като часовой; и Манольос вдигна гегата си, нададе радостен вик като сокол, който вижда гнездото си, и я поздрави.

Чака един ден старият Патриархеас да се завърне синът му, чака два, три, проводи роднини да му поговорят, изпрати даскала, повика Янакос:

— Върви, хайде, направи ми тази услуга, Янакос, върви да намериш сина ми, поговори му и ти; другари сте, един акъл имате, може да те послуша.

Янакос поклати глава:

— Май че скоро, както е тръгнало, и аз ще хвана балкана, чорбаджи — отвърна той — Изпрати някой друг.

Панайотарос дойде при стария:

— Чорбаджи, научих с положителност, Манольос е направил Саракина свое свърталище; събира бежанците, говори им, насъсква ги, вика, че гладните имат право да ограбят тези, дето не са гладни, и помни ми думата, като ги налегне гладът, ще слязат в селото ни да го опустошат като вълци.

Замълча за малко, сякаш се колебаеше, въздъхна, озърна се, наведе се към стареца:

— Едно съмнение се породи в мен, чорбаджи — каза той тихо.

— Казвай, бре, Панайотарос, слушам те; ти не обичаш никого и затова окото ти лови всичко; казвай!

— Манольос е болшевик!

— Болшевик ли? — възкликна чорбаджията и се почеса по главата. — Какво ще рече това?

— Това ще рече: граби, за да ядеш, и кради, за да имаш! Това е една разбойническа шайка, която обикаля напоследък по света.

— И мислиш, че…

— Сигурно; те си имат свои хора във всяка страна и във всяко село, чак докрай земята. И в пустинята да отидеш, ще ги намериш; и на голите острови сред морето да отидеш, пак ще ги намериш; който и камък да повдигнеш, ще намериш от тях. Изпратили са, значи, и в Ликовриси — Манольос.

— Абре, какво приказваш, Панайотарос? Тури ми фитила; ще се пръсна; говори ясно!

— Ами че то наистина може да се пръсне главата на човека. Колко ловко пипат, тези сатани! Манольос, видя ли го? Прави ни се на свети Онуфрий; не обичал, казва, виното, не лъжел, не ходел с жени, а сега напоследък носи и едно малко евангелие и щом види някого, прелиства го и се прави, че чете; всичко е лицемерие! Ами онзи ден, когато отиваше уж да го обесят — знаеш ли какво научих? Слушай, та да настръхнеш: бил се уговорил със старата Марта, дето намерила кървавите дрехи на сеизина, да ги покаже в последния момент. Защо? За да видят селяните, че Манольос е готов да даде живота си, за да спаси селото, да му излезе име, и когато получи нареждания от московеца, да има народа на своя страна, да го вдигне и да изколи чорбаджиите и първенците…

Старият Патриархеас се тръшна на стола, хвана се с две ръце за главата.

— Боже опази — прошепна той, — боже опази, това е краят на света!

Скочи прав, изблещи подутите си очи.

— Ами че тогава синът ми… — изрече той и устата му се изкриви.

— Омотал го е Манольос, чорбаджи, объркал му е акъла, станал е, без сам да разбере, болшевик. Не видя ли как напусна къщата ти и отиде при него на планината? И скоро, ще видиш, ще отиде и Янакос, ще зареже къщата си и Костандис, ще отиде и той… Това е като заразна болест, чорбаджи; единият заразява другия. И Андонис бръснарят, малко му трябва, за да се зарази; и дебелият Димитрос касапинът; и какво да ти кажа? Дори даскалът…