Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

— Слава богу — прошепна той, — добре прекарахме. Затвори очи и се унесе в сън.

В това време поп Григорис, яхнал сивото си муле, и дъщеря му Марьори, пак на магаренцето на Янакос, минаваха през планината, където се намираше Михелис. Девойката беше помолила баща си:

— Нека го видя, татко, нека го видя, защото не знам дали ще се върна оттам, където отивам…

— Не говори такива думи, дете мое — каза баща й, като сдържаше хълцанията си. — Ще станеш добре, е божията помощ, а на Коледа ще стане и сватбата ти; и ще поиграя хоро и аз, за твой хатър.

— Нека минем през планината, да го видя още веднаж… — молеше се девойката.

— Да бъде както искаш, дете мое; мога ли да ти скърша хатъра? — каза той и дръпна юздата на мулето към планината.

Михелис седеше на пезула, съвсем сам. Никольос младоженецът се издокара, върза току-що измитите си къдри с червената копринена кърпа, преметна гегата си връз изпечените си от слънцето рамене и се понесе надолу по планината като изкъртена скала.

— Лека нощ, чорбаджи — извика той на Михелис, който му се любуваше мълчаливо, — лека нощ, отивам да се женя; много здраве на кукумявките!

И екна планината от смеха му.

Мина край стадото, пъхна пръсти в устата си, изсвири, да се сбогува с овцете си; но като видя, че виторогият водач Дасос скочи и го загледа, не се стърпя, пристъпи, сграбчи го за рогата и започна да се бори с него.

— Хайде бре, керата̀! — извика му той, когато се насити на борбата. — Хайде, върви при овцете си, а пък аз отивам при Леньо! Добра среща в понеделник сутринта! Дай ми бре, Дасос, благословията си!

И като каза това, затрополи надолу.

Дочу някакъв разговор Михелис, надигна се от пезула; между скалите се показаха поп Григорис, а зад него — любимата му, Марьори; сърцето му заби неспокойно.

— Къде отиват? Защо идват? Някакво нещастие ли! — прошепна той и изтича да ги посрещне.

— Михелис — каза свещеникът, — добре сме те заварили в усамотението ти; отиваме в Мегало Хорио, а Марьори не искаше да заминем, без да се сбогуваме с теб; малко е неразположена и отиваме да видим какво й има.

— Добре сме те заварили, Михелис — каза тихо и девойката и се изчерви, като се любуваше на годеника си.

Михелис им помогна да слязат, седнаха и тримата на пезула. Слънцето беше още високо, полето беше цялото в омара, потънало в светлина; два гарвана прелетяха шумно над тях; свещеникът ги видя, свъси отново дебелите си вежди, но не каза нищо. Двамата млади не видяха нищо, Михелис беше хванал тънките като калеми пръсти на годеницата си, където блестеше златният годежен пръстен.

— Ще отскоча до вътре да видя дома ти — каза попът и влезе вътре, за да ги остави сами.

— Марьори — попита Михелис, — не си ли добре? Бог е велик, любима моя, имай вяра; ще оздравееш, нищо ти няма, потърпи, бързо ще минат месеците, ще дойде Коледа.

— Да — каза тихо Марьори, — ще дойде Коледа.

И след малко попита:

— Скара ли се с баща си?

— Остави баща ми, тежки приказки са това, не ги подхващай, Марьори. Обичам те, не искам да те загубя, само ти ме свързваш още със света, никой друг; само ти; да го знаеш.

— Ако аз си отида, какво ще правиш?

Михелис се присегна, запуши й устата.

— Мълчи — каза той.

Марьори успя да целуне дланта на Михелис.

— Любов моя… — промълви тя и сълзи потекоха от големите й отчаяни очи.

Поп Григорис се появи на прага:

— Марьори — каза той, — да не замръкнем тук, да вървим; в името божие!

Обърна се към Михелис:

— Исках да поговоря с теб, Михелис — каза той, — ала навръщане; кога ще се върнеш при баща си? Когато рече господ, отче — отвърна Михелис и се наведе да му целуне ръка.

— Понякога господ чака човешкото сърце да го подсети, Михелис — каза свещеникът и го погледна строго.

Искаше да каже и други неща, но се въздържа.

— На добър час! — извика Михелис. — Бог с вас!

Задържа за миг тънката ръчичка на Марьори в ръцете си.

— Марьори — каза той тихо, — само ти!

И извърна лице, за да не се видят сълзите му; изкачи се на една висока скала и ги загледа как се спускат надолу. „Все още — прошепна той, — все още сърцето ми е свързано със земята…“

Пообиколи из планината, слезе към полето; гроздоберът беше започнал и ясно се чуваха гроздоберачките, които пееха тихо, настроени любовно; откъсваха налетите гроздове, хвърляха ги в кошовете, от ръцете им капеше гроздовата кръв, гледаха младежите, които носеха кошовете, и едни въздишаха, други се раздразваха, но на всички им олекваше, като пееха тихичко.