— Какво чудо е този свят! — говореше си сам Манольос, докато се изкачваше. — Ако отворя очи, виждам планините и облаците, и дъждът, дето пада; ако затворя очи, виждам бога, който е създал планините и облаците, и дъжда, дето пада; навред, и на светло, и на тъмно, ни обгръща божията благодат!
Беше вече забравил и първенци, и попове, беше се отърсил от всемогъщите пустославни грижи, беше се издигнал над всички дребни радости и дребни скърби и беше стигнал до най-голямата радост и скръб, над радостта и скръбта, до ненакърнимото спокойствие.
Щеше да се сбогува спокойно утре на разсъмване с планината, която толкова беше обикнал, изгонен от господаря си, на когото беше служил толкова вярно; щеше да метне на гръб сиромашкия си вързоп и гегата и щеше да тръгне, сиротен, беззащитен, по един пуст и стръмен път; но въпреки това краката и душата му тръпнеха от радост.
Капките се сгъстиха, чуха се далечни глухи гръмотевици, Манольос ускори крачките. Вятърът духаше в гърба му и го тласкаше, и Манольос се радваше, защото чувствуваше, че вятърът също има ръце и гърди и дихание като човек.
Отдалеч зърна, че прозорчето на кошарата му свети. По това време, помисли си той, Никольос вече е издоил овцете, вечерял е и спи; сигурно Михелис е оставил да свети и ме чака; сърцето му заби силно при мисълта за любимия приятел.
— Няма да издържи — прошепна той, — научен е на господарски живот, свикнал е на хубаво ядене, на меко легло, на топло и сигурност в къщи; по-добре да се върне в дома си. Нека потърпи; не е дошло още неговото време; ще не ще, богатството тегне на душата му; пречи й да върви свободно. Пък и Марьори, без да ще, го тегли към земята…
И си спомни суровите, безпогрешни думи на Христос: „По-лесно камила ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в царството небесно…“
Завари Михелис седнал пред запаленото огнище и загледан в огъня.
— Добър вечер на чорбаджийчето на планината — каза той радостно и избърса мокрите си коси и лице. — Утре сутринта ще се простя с това любимо огнище и си отивам; баща ти ме пъди.
Седна и той на земята пред огъня и започна спокойно да разказва как заварил стария чорбаджия много сърдит и какво му казал, и как го изгонил, и как го проклел попът.
— Всичко стана така — каза той накрая, — както го очаквах, както трябваше да стане, не се оплаквам; трябваше баща ти да ме изгони, трябваше попът да ме прокълне, трябваше и аз да си отида.
— Къде ще отидеш сега? — каза Михелис, като стисна ръката на приятеля си с тревога и обич.
— Нощта ще даде съвет; господ често ни се явява насън и ни сочи пътя. Не съм решил нищо. Той ще реши; ще видим, спокоен съм.
— Помниш ли една вечер в двора на Костандис? — каза Михелис. — Тогава ти заявих — помниш ли? — където и да отидеш, Манольос, ще дойда и аз; повтарям го и сега.
— Не бързай, не бързай, Михелис; нощта е свята, утре ще видим.
Уморени бяха и двамата, легнаха си. Сега дъждът зашуртя, проливен и радостен; прозорчето беше отворено и вътре проникваше поривът, сладостта, първичното и вечно обновяващо се ликуване на земята, която приемаше в прегръдките си небето. Сухите планински треви замирисаха, вятърът носеше отдалеч меденото ухание на бор, разтвори се и пръстта, започна да ухае и тя; разтвори се и умът на Манольос като буца пръст, поемаше и той дъжда и се разхлаждаше.
Това ли беше божият отговор? Така ли се спускаше бог тази вечер като топъл дъжд върху него? Манольос поемаше бога и беше изпълнен от главата до петите с щастие. Всички нощни птици навярно се бяха сгушили под скалите и в хралупите на дърветата и поемаха и те бога върху мокрите си криле изцяло.
И Михелис слушаше дъжда и той, вдишваше миризмата на размекнатата пръст, спомни си за Марьори, и сърцето му неспокойно полетя ниско над мократа земя. Когато я видя последния път, завари я неначервена, беше бледа и изтощена; пак притискаше кърпичката върху устата си и кашляше; кърпичката не беше вече бяла, а червена, за да не личи кръвта; „Михелис — каза тя, — ще замина, баща ми ще ме заведе в Мегало Хорио при разни лекари; не съм добре…“
Вдишваше сега Михелис миризмата на разтворената земи и сърцето му потръпваше. „Свързано е още със земята сърцето ми — прошепна той, — свързано е още с пръстта…“
Полека-лека, сред ромона на нощния дъжд унесоха се и двамата в сън и когато на сутринта отвориха очи, планината се смееше свежо окъпана, бели пухкави облаци се носеха по небето, още блестяха и трептяха капки по ниските клони.
Читать дальше