Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Разтърси разярено Манольос за яката:

— Какво ще правим тук, бре, Русия ли? Дето се ядат един друг и се яхат един друг, и дето господари и слуги са станали едно, а въшките са пораснали — боже, прости ме! — и са станали като костенурки! 17 17 Непреводима игра на думи: на гръцки „псира“ — „въшка“, има понякога и смисъл на „въшльо“. — Б.пр. И идваш твоя милост и ми донасяш тази въшка в постелята ми, да ме изяде!

Сякаш видя въшката, изплаши се, обърна се към ратая си:

Веднъж — не си ли чувал за това бре, кокоша главо? — вдигнал коремът байрак и се изкатерил в главата, той да командува; заизлизали, значи, човешките мръсотии от ноздрите и от устата, и от очите, и човекът пукнал. Не разваляйте, значи, божия ред; коремът да си остане на мястото, и главата на мястото си, да командува; аз съм главата!

Крачеше напред-назад като звяр в клетка, удряше с юмрук по стените, плюеше по пода.

— Да няма, казва, богати! Ами че ако няма, бре, богати, кой ще дава милостиня на бедните? Помислил ли си за това? При кого ще работи леля ти Мандаленя? При кого ще бъде ратай твоя милост?

Разфуча се:

— Келеши, въшльовци, нехранимайковци! — завика той. — Дето нямате и педя земя и сте се развикали: „Братя сме!“ Защо? За да си поделим, санким, по братски всичко и да ни лапнете половината… Кой ти натъпка бре, серсемино, тези щуротии в главата?

— Христос — отвърна Манольос.

— Да се не видиш макар! Кой Христос, бре? Вашият Христос, не моят; натъкмихте си вие един Христос като мутрата ви, болшевик — гладен, крастав, хайдутин, слагате му в устата каквито думи са ви изгодни на вас и след това го издигате като църковна хоругва и викате: „Всички имаме един баща, дайте, значи, тук наследството му да си го поделим; всички сме братя, донесете тогава печеното, да го изядем всички заедно!“ Е, не, няма да го изядете!

Хвърли цигарата си през прозореца, изплю се на двора, приближи се към Манольос, хвана го пак за яката:

— Да се измиташ, да се махаш от работата ми! — извика му той. — Веднага! Още тази вечер! Върви да намериш онези дрипльовци, подобните си; да си поделите крастата си, въшките си и вашето царство небесно!

И докато изричаше това, вратата се отвори и се появи грамаден като владика поп Григорис:

— Чорбаджи — каза той, — прощавай; забавих се, защото дъщеря ми, Марьори, не е добре.

Извърна се, видя Манольос, свъси вежди.

— Отче — каза старият Патриархеас, — светът тук се е разкапал, обърнал се е наопаки, вдигнал е свой байрак този тук, чорбаджи Манольос, иска да подпали света. Вдигнал е свой байрак и онзи непрокопсаник, синът ми, и тази сутрин ми заяви: „Отивам си от къщи, напускам те, дядо Патриархеас, избирам пътя на Христос“. Като че ли моят път е пътят на Антихриста! Това е краят на света! Добре, че дойде, отче, да турим ред.

Поп Григорис протегна ръка, посочи Манольос:

— Този е виновен! — кана той. — Този иска да подпали селото; този пълни със заблуди главите на хората! Какви бяха тези думи бре, маскара, дето изрече на събора? Дигнали се краката да бият главата!

— Думите на Христос — отвърна Манольос. — Бъдете милостиви към бедните, който има две ризи, да даде едната, всички сме братя, нищо друго!

Изпълниха се със злъч очите на поп Григорис, но не благоволи да приеме да говори с един ратай; обърна се към стария чорбаджия:

— Този човек е опасен — каза той — трябва на всяка цена да го изгониш; да го изгоним от селото, да не ни зарази! Той обърка и главата на сина ти, той с тези си тертипи става все по-голям и ще ни изяде; да се маха! Не е овчар той, не е и овца; вълк е!

Манольос се отдели от стената, постави длан на гърдите си:

— Останете със здраве, чорбаджии и попове — каза той. — Аз си отивам!

— Проклет да си от бога! — каза попът, като вдигна високо ръка.

— Проклет да съм от първенците и поповете! — каза Манольос. — Вие, поповете, разпънахте Христос; ако слезеше отново на земята, вие отново щяхте да го разпиете; останете със здраве!

Отправи се спокойно към вратата, отвори я; извърна се:

— Останете със здраве! — повтори той и слезе с леки стъпки по стълбата и пак почувствува, че го поддържат ангели.

Когато Манольос тръгна към планината, вече се беше стъмнило; облаци се бяха струпали на небето, задуха хладен източен вятър, тежки капки започнаха да падат по ръцете и лицето на Манольос и върху напечената земя. Плътта на Манольос потръпна от радост; жадна беше и тя, както бяха жадни полето и планината, беше се сляла с тях, един стълб от пръст, споен с камъни, който вървеше.