Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Зарадва се, като видя, че колкото повече говореше, толкова повече се ядосваше; повиши още повече глас:

— Забранявам ти да се виждаш повече с Манольос!

Михелис не бързаше да отговори; току си повтаряше и преповтаряше: „Това е баща ти, потърпи; силен е не този, който избухва, а онзи, който се сдържа; въздръж се!“

— Защо не отговаряш? Къде си скитал цяла нощ? В Саракина ли, а? С онзи дрипльо, козята брада и празноглавия Манольос, ратая, нали? Намерил си компания! Докъде изпадна, нещастнико!

— Тате — отвърна спокойно синът, — не ругай хора, които стоят по-високо от нас…

Сега вече старият чорбаджия наистина се ядоса, скочи:

— Какво каза? Абре, на теб съвсем ти е мръднал акъла! По-горе от нас ли? Онзи дрипав поп и перекендето ни ли?

Този дрипав поп, както го наричаш, е светец; ние, всичките чорбаджи Патриархеасовци, не можем да се мерим с малкия му пръст!

Старият хвърли цигарата си, кръвта нахлу в едрата му глава.

— А пък ако питаш за Манольос — продължи спокойно, безмилостно Михелис, — знаеш много добре, че когато всички вие, първенци, попове, даскали, треперехте, свити в мазето, и мислехте само как да спасите не селото, както бяхте длъжни, а кожата си, Манольос, перекендето, стана и каза: „Аз, аз убих турчето, обесете ме!“, за да спаси хората. Кой се показа в този труден час истинският първенец на селото? Истинският духовен водач на селото? Твоя милост ли, чорбаджи Патриархеас, или пък светиня му поп Григорис? Не, не, и не! Манольос!

Старият се тръшна по гръб на кревата; разпери ръце, отвори два-три пъти уста, за да поеме въздух, задушаваше се.

Михелис замълча; засрами се, че беше забравил съветите, които си беше давал сам; и сега, ето, без да ще, се сопна на баща си; приближи се, оправи възглавниците му.

— Искаш ли нещо, тате? — попита той. — Да ти направи ли една лимонада Леньо?

— И ти си като майка си — прошепна старият, като гледаше смаяно сина си, — и ти си като майка си; отвън само мед, а отвътре само жило.

Премрежиха се очите на Манольос; и между него, и баща му въздухът се сгъсти, и изведнъж се появи майка му, бледа, слаба и измъчена, изпълнена с благородство и смирение. „Майка ми!“ — прошепна Михелис, като гледаше внезапно появилата се сянка; но въздухът се раздвижи, светлината потрепна и светият образ изчезна.

— За какво мислиш? — попита старецът.

— За майка си — отвърна синът, — за майка си, много я измъчи, тате.

— Мъж съм — отвърна раздразнено старият, — измъчвам женските; това искат те. Но къде можеш да разбереш ти това; имаш още от млякото й по устата си.

— Да даде господ никога да не изсъхне по устата ми това мляко, за което казваш.

Изправи се отново помежду им, сега разгневена, майката; поклати глава на сина си, протегна над него ръка, сякаш го благославяше, сякаш му казваше: „Вдигни глава, синко, не се бой от него, както се страхувах аз; това, което аз не се осмелих да му кажа, отмъсти за майка си, Михелис, благословен бъди!“

Откри сега корените си враждата; синът се облегна на прозореца и зачака.

Старецът стана с въздишка, приближи се и той до прозореца.

— Слушай — каза той.

— Слушам — отвърна синът и погледна право в очите баща си.

— Взех решение, вземи и ти: или мен, или Манольос, избирай; или ще зарежеш Манольос и компанията му, или ще се махнеш от къщата ми.

— Ще се махна от къщата ти — отвърна Михелис.

Старият изблещи изплашено очи.

— Предпочиташ перекендето ни пред мен, твоя баща? — извика той.

— Не предпочитам Манольос, не, какво намесваш тук Манольос? Христос избирам аз; това ме попита ти, без да го разбираш, и така ти отговарям.

Старият мълчеше, походи напред-назад, застана отново пред сина си.

— Какво имаш против мен? — попита той.

Гласът му беше изпълнен с болка.

— Нищо, но ме караш да избирам. Избрах. Не съм виновен аз.

Старецът се стовари с цялата си тежест върху леглото; хвана главата си с две ръце, стисна я; вътрешностите му изгаряха.

— Махай се — прошепна той след малко, — махай се, да не те гледам!

Синът се извърна, видя, че старият се държи за главата, стана му жал. Но вътре в него един безмилостен глас викаше: „Махни се!“

Приближи се до баща си, коленичи.

— Тате — каза той, — отивам си; можеш ли да ме благословиш?

— Не — отвърна старецът, — не мога.

Михелис стана, отправи се към вратата; бащата понечи да извика: „Дете мое!“, но го досрамя да се унижи.

Синът отвори вратата, обърна се още веднъж към баща си:

— Тате — каза той, — сбогом!