Никос Казандзакис - Христос отново разпнат

Дотогава не бях мърсувал с жена; по-млади сте от мен, срам ме е да разказвам пред вас за плътския грях; само това ще ви кажа: съгреших с тази девойка, и от този миг светът се промени за мен, водата, виното, хлябът, денят, нощта, приеха друг вкус, бог изчезна; и заедно с него изчезнаха и баща ми, и майка ми, и добродетелта, и надеждата. Един съселянин видял хала ми и отишъл и разказал всичко на баща ми; и старият ми изпрати писмо, обгорено по четирите му ъгли: „Ако мърсуваш с тази еврейка, проклет да бъдеш и повече да не те видят очите ми!“ Четяхме с еврейката това писмо и примирахме от смях.

Веднъж, разправял съм ви го това, отидохме в едно селце, където имахме приятели, да отпразнуваме Великден; с мен беше и еврейката. Ядяхме и пиехме сред градините, взех ножа да нарежа агнето и извиках на шега: „Да ми паднеше сега някой поп, щях да го заколя!“ — „Ето един зад теб!“ — извикаха ми от съседната компания. Обърнах се, видях един поп, нахвърлих се върху него и го заклах. И защо? Защото с мен беше еврейката и ме беше срам да се покажа пред нея страхливец.

Хвърлиха ме в затвора. Еврейката идваше всеки ден, переше ми дрехите, носеше ми ядене и цигари, галеше през решетката лицето и косите ми и плачеше. Плачеше, топеше се, линееше с всеки изминал ден… Един ден не дойде, нито на другия, нито на следващия… И видях сън: света Богородица, облечена в черно, сякаш идеше отдалече, малка-малка, и колкото повече се приближаваше, толкова по-голяма ставаше; мърдаха устните й, нещо шепнеше, но беше още далеч, не чувах нищо; наострих уши, гласът се усилваше, Богородицата ставаше все по-голяма и бавно се възправи пред мен и чух ясно: „Ще умре… ще умре… Умря!… Ще умре… ще умре… Умря!“ Скочих, разбрах.

Беше дълбока нощ, валеше; промъкнах се на двора, акълът ми беше мръднал, не знаех какво върша, границите на човешката сила бяха изчезнали за мен. Бях сигурен, че с един скок можех да се прехвърля през стената на затвора и да избягам; и че ще мина покрай стражата, без да ме види; и че ако ме види и стреля, няма да ме улучи… Бях се побъркал от мъка и любов. Отдавна си бях набелязал всички удобни места на стената, откъдето някой луд или отчаян човек можеше да се покатери; намерих в тъмното стената, прилепих се о нея, започнах да се хващам за камъните и да се катеря като дива котка. Ако беше денем, щеше да ме хване страх; но аз бях надхвърлил, ви казвам, човешките възможности; изкатерих се, строполих се долу, валеше като из ведро, никой не ме усети, плюх си на петите.

Разсъмваше се, когато стигнах до къщата й; почуках, но къде ти да чуят в такава хала! Прехвърлих се през стената, прекосих двора, изкачих се крадешком по стълбата, отворих вратата на стаята й. Повиках я тихо — нито звук! Запалих една клечка кибрит; на кревата лежеше, бледа, със сгърчена уста, покрита с пяна, с широко отворени ужасени очи, неподвижна… еврейката! Беше взела отрова нея нощ, не можела да понася повече раздялата…

Поп Фотис скочи прав, огледа се, сякаш искаше да избяга. Седна отново, изтощен, сякаш се завръщаше от края на света. Дълго време не проговори.

— И после, отче? — попитаха четиримата приятели със затаен дъх.

— Свърших — каза свещеникът.

— Какво стана с теб? — попита Манольос. — Как тръгна отново по божия път?

— Загадка е човешката душа! Любовта ме отклони от бога, а мъката — благословена да е! — ме възвърна към бога. Отидох на Света Гора; отначало самотата ми действуваше добре; поуспокои се душата; но полека-лека самотата ми отново се изпълни с еврейки и радостни викове, и плачове; не можех повече, поклоних се на игумена, взех благословията му и се махнах. Вървях, вървях, стигнах в едно селце, там един глас ми каза да спра, спрях се. Ожених се, ръкоположиха ме за поп; реших да потъна в грижи, да забравя; и потънах; дойдоха болести, умря жената, умряха децата ми, останах отново съвсем сам, изправен, наранен, пред бога. А след това дойдоха гърците, а сетне турците… Останалото го знаете. Слава богу!

Четиримата приятели се наведоха, целунаха мъченическата ръка.

Уморих се — прошепна поп Фотис и въздъхна, — уморих се… Изживях отново живота си; какво мъченичество, каква печал, колко горчив е земният мед! Боже мой, мисля си понякога, какъв ад щеше да бъде този живот, ако не съществуваше голямата Надежда, царството небесно! Никой не продума повече; поп Фотис стана, погледна на изток, прекръсти се; съмваше се.

През цялата тази нощ старият Патриархеас, приседнал в кревата си, чакаше да се отвори външната врата и да чуе стъпките на сина си в двора… Чакаше, чакаше, чуваше стъпки по улицата, ставаше, долепяше се на прозореца — никой! Пушеше, цигара, втора, тръшваше се отново тежко в леглото си; на разсъмване го унесе — и сънува, че един сокол се спусна в двора му и грабна любимия му бял петел, дето го държеше за сой; сграбчи го соколът в ноктите си и започна да се издига с него в небето, а петелът кукуригаше, кукуригаше радостно, сякаш се съмваше…